— Да, да. Данните, получени от деца, са винаги най-верни. Винаги им вярвам. В съда, разбира се, нямат никаква стойност. Децата се объркват, когато им задават преки въпроси. Почват да мънкат и да го усукват, като казват, че не знаят. Най-добре е, когато ги оставиш да се изперчат. И именно така се е държало детето пред тебе. Правела се е на важна. Ако се държиш така с нея, ще научиш още. Не започвай да ѝ задаваш въпроси. Престори се, че не вярваш на твърденията ѝ, че знае нещо. Така ще я накараш да се разприказва.
— Но се грижи за нея — добави той. — Може да знае малко повече, отколкото е необходимо за нейната собствена безопасност.
13
Пристигнах в Чудноватия дом (както го наричах мислено) с чувството за някаква вина. Макар че бях издал на Тавърнър споделеното от Джоузефин за Роджър, не бях споменал нищо за твърденията ѝ, че Бренда и Лорънс Браун са си писали любовни писма.
Оправдавах се пред себе си, че е било просто ухажване и че няма причина да се смята за нещо сериозно. Но в действителност изпитвах необяснимо нежелание да събирам допълнителни доказателства срещу Бренда Леонидис. Повлиян бях от незавидното ѝ положение в къщата — заобиколена от враждебно настроени и дружно обединени срещу нея роднини. Ако имаше такива писма, Тавърнър и неговите копои несъмнено щяха да ги открият. Не ми се щеше да бъда повод за нови подозрения към изпадналата в затруднено положение жена. Нещо повече, тя тържествено бе ме уверила, че между нея и Лорънс не е имало нищо подобно и бях склонен да вярвам на нея, а не на онова злонамерено джудже Джоузефин. И не беше ли казала самата Бренда, че Джоузефин „не е с всичкия си“?
Потисках тревожното усещане, че Джоузефин си бе съвсем наред. Помнех умните ѝ, подобни на мъниста, черни очички.
Бях позвънил на София, за да я попитам дали мога да ги посетя отново.
— Моля те, ела, Чарлс.
— Как е при вас?
— Не знам. Добре сме. Продължават да ровят из къщата. И какво търсят?
— Нямам представа.
— Всички сме доста изнервени. Идвай по-скоро. Ще полудея, ако не мога да си поговоря с някого.
Отговорих ѝ, че ще тръгна веднага.
Когато спрях пред къщата, наоколо не се виждаше никой. Платих на таксито и то си замина. Колебаех се дали да позвъня или да вляза направо. Предната врата беше отворена.
Докато стоях и се чудех какво да направя, чух зад себе си неясен шум. Обърнах рязко глава. В пролуката между плета от тисове стоеше Джоузефин с полузакрито от огромна ябълка лице и ме гледаше.
Щом я видях, тя отклони поглед.
— Здравей, Джоузефин.
Не ми отговори, а изчезна зад плета. Пресякох алеята и я последвах. Намерих я седнала на грубата селска пейка до езерцето със златни рибки, клатеше крака и отхапваше от ябълката. Гледаше ме навъсено иззад розовата топка на плода и в погледа ѝ усещах дори враждебност.
— Аз пак съм тук, Джоузефин — казах аз.
Не я заговорих по най-добрия начин, но усетих, че едва се сдържа да мълчи, а в немигащия ѝ поглед нещо просветна.
Но като отличен стратег, тя все още не ми отговаряше.
— Хубава ли е ябълката? — попитах аз.
— Загнила е.
— Жалко — рекох аз. — Аз не обичам загнили ябълки.
Джоузефин отвърна презрително:
— Че кой ли ги обича.
— Защо не ми отговори на поздрава?
— Защото не исках.
— И защо не?
Джоузефин отмести ябълката от устата си, за да подчертае силата на обвинението си.
— Защото си отишъл да ме наклепаш пред полицията — рече тя.
— О! — Бях доста изненадан. — Имаш предвид… за…
— Чичо Роджър.
— Но всичко е наред, Джоузефин — успокоих я аз. — Съвсем наред. Сега знаят, че не е направил нищо лошо — искам да кажа, че не е злоупотребил с пари или нещо подобно.
Джоузефин ми хвърли гневен поглед.
— Колко си глупав.
— Съжалявам.
— Аз не се тревожех за чичо Роджър. Просто така не постъпват детективите. Не ти ли е известно, че на полицията не се казва нищо, докато не си разкрил всичко?
— О, ясно — рекох аз. — Извинявай, Джоузефин. Наистина много съжалявам.
— Така ти се пада — назидателно рече Джоузефин. — А аз ти вярвах.
За трети път ѝ се извиних. Гневът ѝ сякаш се поукроти. Отхапа още една-две хапки от ябълката.
— Но полицаите щяха да го научат така или иначе казах аз. — Ти… аз… ние не можехме да го запазим в тайна.
— Имаш предвид фалита ли?
Джоузефин както обикновено, беше добре осведомена.
— Предполагам, че натам отива работата.
— Довечера ще си говорят за това — съобщи Джоузефин. — Татко, мама, чичо Роджър и леля Едит. Леля Едит щяла да му даде нейните пари — само че още не ги е получила, но не мисля, че татко ще му даде нещо. Той казва, че ако Роджър е загазил, трябва да се сърди на себе си, а пък и какъв смисъл има да се хвърлят пари на вятъра, а мама не ще и да чуе за това, защото иска татко да ѝ даде пари за пиесата на Едит Томпсън. Знаеш ли нещо за пиесата? Тя била омъжена, но не обичала съпруга си. Влюбила се в един младеж на име Байуотърс, който слязъл от кораба, тръгнал по една задна уличка след театъра и го убил с нож в гърба.