Отново се възхитих от обсега и пълнотата на знанията ѝ, както и от чувството ѝ за драматизъм, с което ми представи накратко най-същественото, макар и леко пообъркано от употребата на някои неясни местоимения.
— Звучи ми добре — рече Джоузефин, — но не мисля, че пиесата ще излезе добра. Ще бъде същата като „Джезъбел“. — Въздъхна. — Как ми се иска да знам защо кучетата не изядоха дланите ѝ.
— Джоузефин — казах аз. — Ти ми спомена, че си почти сигурна кой е убиецът?
— Е, и?
— Кой е той?
Погледът ѝ бе изпълнен с насмешка.
— Ясно — кимнах аз. — До последната глава, нали? Няма да ми го кажеш, дори и ако ти обещая, че няма да казвам на инспектор Тавърнър, така ли?
— Трябват ми още няколко улики — рече Джоузефин.
— Но във всеки случай — добави тя, хвърляйки огризката от ябълката в езерото с рибките, — няма да ти кажа. Ти си просто един Уотсън.
Преглътнах обидата.
— Добре — рекох аз. — Аз съм един Уотсън. Но и на самия Уотсън са му казвали някои данни.
— Какво са му казвали?
— Фактите. И после си е правел погрешните заключения въз основа на тях. Няма ли да ти бъде забавно да ме гледаш как си правя погрешни изводи?
За миг Джоузефин изглеждаше изкушена. После поклати глава.
— Не — реши тя, а после добави: — Във всеки случай, не си падам много по Шерлок Холмс. Ужасно старомоден е. И се е возел в конска двуколка.
— Ами писмата? — попитах аз.
— Какви писма?
— Писмата, които ми каза, че са си писали Лорънс Браун и Бренда.
— Това бяха мои измислици — отвърна Джоузефин.
— Не ти вярвам.
— Да, така беше. Често си съчинявам разни неща. Просто ми е забавно.
Изгледах я изпитателно. Тя издържа на погледа ми.
— Виж какво, Джоузефин. Познавам един човек в Британския музей, който е добре запознат с библията. Ако разбера от него защо не са изяли кучетата дланите на Джезъбел, ще ми кажеш ли нещо за писмата?
Сега вече Джоузефин наистина изглеждаше разколебана.
Някъде, не много далеч от нас, някакъв сух клон изпука остро. Джоузефин отговори категорично:
— Не, няма да ти кажа.
Приех поражението си. Но макар и късно, сетих се за съвета на баща ми.
— Е, добре — реших аз, — това е само някаква игра. Всъщност, ти не знаеш нищо.
Очите на Джоузефин блеснаха, но не се поддаде на уловката ми.
— Трябва да тръгвам вече — рекох аз и се изправих. — Ще отида при София. Ела с мене.
— Аз ще си остана тук — каза Джоузефин.
— Не, няма да останеш — настоях аз. — Идваш с мен.
И без да се церемоня, я изправих на крака. Изглеждаше изненадана и се опита да възрази, но отстъпи съвсем изискано — защото, несъмнено искаше да види как ще посрещнат останалите появата ми.
В момента не можех да си обясня защо настоявах толкова много да тръгне с мене. Разбрах го едва, когато влизахме през входната врата.
Причината бе неочакваното изпукване на сухата вейка.
14
Откъм огромния приемен салон се разнасяха неясни гласове. Поколебах се, но не влязох вътре. Тръгнах безцелно по коридора и без много да му мисля, бутнах първата тапицирана врата. Зад нея се откри неосветен коридор, но неочаквано в дъното му се отвори вратата на голяма светла кухня. На прага ѝ се появи възрастна, доста пълна жена. Около широката ѝ снага бе привързана много чиста бяла престилка и в мига, в който видях, усетих, че всичко е наред. Подобно усещане могат да създават винаги само добрите бавачки. Трийсет и пет годишен съм, но се почувствах успокоен също като четиригодишно момченце.
Доколкото си спомнях, Нани не бе ме виждала досега, но веднага рече:
— Мистър Чарлс, нали? Влезте в кухнята да ви дам чаша чай.
Кухнята беше просторна и създаваше добро настроение. Седнах на масата по средата, а Нани ми поднесе чаша чай и чинийка с две сладки бисквити. Почувствах се още по-силно сякаш съм отново в детската градина. Всичко си беше наред, а страховете от тъмното и непознатото бяха изчезнали.
— Мис София ще се зарадва, че сте дошъл — каза Нани. — Доста е превъзбудена. — После добави неодобрително: — Всички са много напрегнати.
Огледах се наоколо.
— Но къде е Джоузефин? Тя влезе с мене.
Нани зацъка неодобрително с език.
— Подслушва на вратите и си записва разни работи в оная глупава книжка, дето я носи постоянно със себе си — каза тя. — Трябва да тръгне на училище и да си играе с деца на нейната възраст. Казах ѝ го на мис Едит и тя се съгласи с мен, но господарят настояваше, че за нея е най-добре да си стои вкъщи.