Кимнах ѝ в знак на благодарност и седнах.
— Можете да си говорите, каквото си щете — рече мис де Хавиланд, очевидно продължавайки оттам, откъдето бяха спрели, — но според мен трябва да уважим желанията на Аристид. Когато тая история се изясни, що се отнася до мен, всичко, което съм наследила ще бъде изцяло на твое разположение, Роджър.
Роджър задърпа яростно косата си.
— Не, лельо Едит. Не! — извика той.
— И на мене ми се иска да кажа същото — намеси се Филип, — но като се вземат предвид всички подробности…
— Но, мили ми Фил, не можеш ли да разбереш? Не искам нито стотинка от когото и да било.
— Разбира се, че не може да приеме! — сопна се Клемънси.
— Във всеки случай — обяди се Магда, — ако нещата със завещанието се оправят, той ще си получи неговия дял.
— Но е възможно завещанието да не бъде оправено навреме, нали? — попита Юстас.
— На тебе тия неща не са ти ясни, Юстас — рече Филип.
— Момчето е напълно право — викна Роджър. — Каза си го съвсем точно. Нищо не може да предотврати фалита. Нищо.
Изрече думите си сякаш с удоволствие.
— Наистина няма какво да обсъждаме — реши Клемънси.
— И без това — добави Роджър, — какво значение има?
— Струва ми се, че има голямо значение — изрече Филип с плътно стиснати устни.
— Не — упорстваше Роджър. — Не! Може ли нещо друго да има по-голямо значение от смъртта на татко? Татко е мъртъв! А ние сме седнали тук да обсъждаме някакви си парични въпроси!
Страните на Филип леко порозовяха.
— Просто се опитваме да помогнем — надуто рече той.
— Знам, Фил, знам, момчето ми. Но никой нищо не може да направи. Така че за днес стига толкова.
— Предполагам — каза Филип, — че бих могъл да осигуря известна сума. Стойността на ценните книжа падна доста, а част от парите ми са вложени така, че не мога да ги пипна: осигуровката на Магда и така нататък… но…
Магда се намеси бързо:
— Разбира се, че не можеш да дадеш пари, скъпи. Безсмислено е да се опитваш, а и няма да бъде честно спрямо децата.
— Казах ви, че не искам нищо от никого! — извика Роджър. — Пресипнах да ви го повтарям. Доволен съм, че нещата си се нареждат сами.
— Става въпрос за доброто име — рече Филип. — На баща ни. А и за нашето.
— Предприятието не беше семейно. Грижата бе изцяло моя.
— Да — съгласи се Филип, гледайки го упорито. — Грижата си бе изцяло твоя.
Едит де Хавиланд се изправи и каза:
— Мисля, че си казахме всичко.
В гласа ѝ прозвуча оная неизменна нотка на властност, която винаги постигаше своето въздействие върху останалите.
Филип и Магда се изправиха. Юстас се измъкна от стаята, а аз се загледах в тромавия му вървеж. Не беше съвсем недъгав, но походката му бе неуверена.
Роджър хвана под ръка Филип и рече:
— Ти постъпи съвсем честно, Фил, само като си помисля! — И братята излязоха заедно.
Магда измърмори: „Каква щуротия!“ и ги последва, а София заяви, че трябва да се погрижи за стаята ми.
Едит де Хавиланд остана права, прибирайки плетката си. Погледна към мене и ми се стори, че иска да ме заговори. В погледа ѝ се четеше нещо подобно на молба. Но после промени решението си и излезе след другите.
Клемънси бе отишла до прозореца и гледаше към градината отвън. Пристъпих и застанах до нея. Тя извърна леко глава.
— Слава богу, че и това свърши — каза тя, а после добави с отвращение: — Каква невъзможна стая е тази тук!
— Не ви ли харесва?
— Не мога да дишам в нея. Винаги се усеща миризмата на увехнали цветя и на прах.
Помислих си, че се отнася несправедливо към стаята. Но разбирах какво има предвид. Несъмнено ставаше въпрос за обзавеждането.
Стаята бе обзаведена от жена — обстановката в нея бе чуждоземна, нежна и закътана от бурните пориви на природата отвън. Не бе стая, в която един мъж би се чувствал удобно за дълго. Не бе стая, в която можеш да си починеш, да прочетеш вестник, да изпушиш лула и да си вдигнеш краката върху масичката. Но независимо от всичко, аз я предпочитах пред помещението на горния етаж — олицетворение на собствената отвлечена натура на Клемънси. Общо взето, предпочитам будоара пред действащия театър.
Клемънси продължи, оглеждайки се наоколо:
— Просто една подредена сцена. Декорите на Магда за нейните представления. — Извърна поглед към мен. — Нали разбирате какво правехме преди малко? Второ действие: Семейният съвет. Магда го режисира. В него нямаше никакъв смисъл. Нямаше за какво да си говорим, нито пък какво да обсъждаме. Всичко бе натъкмено, но свърши.
В гласа ѝ нямаше никаква тъга. Усещаше се по-скоро задоволство. Погледна ме в очите.
— О, не разбирате ли? — нетърпеливо изрече тя. — Ние сме свободни — най-после! Не разбирате ли, че Роджър се чувстваше нещастен, съвсем нещастен, и то от години? Никога не е имал никакво влечение към търговията. Той обича конете, кравите и да се размотава из околността. Но обожаваше баща си — те всички го обожаваха. Ето кое е лошото в тая къща — прекалено силното семейно чувство. Не искам да кажа, че старият беше тиранин или че ги е потискал, или пък ги е тормозел. Не беше такъв. Беше им дал пари и свобода. Беше им предан. А и те му бяха винаги предани.