— Намирате ли, че има нещо нередно в това?
— Мисля, че да. Според мен, когато децата пораснат, човек трябва да се откъсне от тях, да остане настрана, да изчезне нанякъде и да ги накара да го забравят.
— Да ги накара ли? Не смятате ли, че това е доста грубо? Принудата, в какъвто и да е вид, е неприемлива.
— Ако само не се представяше за такава силна личност…
— Човек не може да се преструва на силна личност — възразих аз. — Той е бил силна личност.
— Беше прекалено силна личност за Роджър. Роджър го боготвореше. Искаше му се да направи всичко, което баща му изискваше от него, искаше му се да бъде син, който ще се хареса на баща си. А не можеше. Баща му прехвърли на негово име „Асошиейтед Кейтъринг“ — фирмата, която особено обичаше и с която се гордееше, а Роджър направи всичко възможно да върви по стъпките на стария. Но нямаше неговите способности. По въпросите на търговията Роджър е — да, ще си го кажа направо — един глупак. И това съвсем го съсипваше. Чувстваше се нещастен от години, бореше се, виждайки, че всичко отива по дяволите, идваха му неочаквано разни чудесни „идеи“ и „планове“, които винаги се проваляха и влошаваха нещата още повече. Ужасно е да чувстваш, че от година на година ставаш все по-голям неудачник. Не знаете колко нещастен е бил. Но аз знам.
Клемънси се извърна отново с лице към мен.
— Вие сте смятали, в действителност сте внушили на полицията, че Роджър е могъл да убие баща си — заради парите! Не знаете колко… колко смехотворно е подобно твърдение!
— Вече знам, че е така — смирено отвърнах аз.
— Когато Роджър разбра, че вече не може да го предотврати, че крахът ще настъпи, той всъщност се почувства облекчен. Да, така беше. Безпокоеше се, че баща му ще научи, но нищо друго не го тревожеше. Очакваше с нетърпение да започнем нов живот.
Лицето ѝ потръпна леко, а гласът ѝ затрепери.
— Закъде щяхте да заминете? — попитах аз.
— За Барбадос. Мой далечен братовчед почина наскоро там и ми остави имението си — о, никак не е голямо. Но все пак имаме къде да отидем. Щяхме да сме отчайващо бедни, но щяхме да си изкараме хляба — много малко е нужно на човек, за да живее. Щяхме да сме заедно, необезпокоявани и далеч от всички тях.
От гърдите ѝ се изтръгна въздишка.
— Роджър е невъзможен човек. Щеше да се притеснява заради мене, че щяла съм да бъда бедна. Струва ми се, че у него е залегнало много дълбоко отношението на семейство Леонидис към парите. Докато първият ми съпруг беше жив, ние бяхме ужасно бедни — и Роджър смята, че съм била много смела и издръжлива! Не може да разбере, че бях щастлива — истински щастлива! Оттогава, никога не съм била толкова щастлива. И все пак, никога не съм обичала Ричард толкова, колкото обичам Роджър.
Очите ѝ бяха полузатворени. Разбирах, че е дълбоко развълнувана.
Отвори очи, погледна към мен и каза:
— Така че, разберете, никога не бих убила, когото и да е за пари. Аз не обичам парите.
Убеден бях напълно, че говори истината. Клемънси Леонидис бе една от ония редки личности, за които парите не бяха съблазън. Подобни хора не обичат разточителството, предпочитат аскетизма и се отнасят презрително към вещите.
Все пак мнозина не проявяват личен интерес към парите, но пък могат да бъдат изкушени от властта, която му дават те.
— Може да не сте искали парите за себе си — рекох аз, — но ако се управляват разумно, с тях може да се постигнат много интересни неща. Може да се направи дарение за изследвания например.
Предполагах, че Клемънси може да се отнася фанатично към работата си, но отговорът ѝ бе съвсем друг:
— Съмнявам се, че с дарения изобщо може да се постигне нещо. Обикновено ги изразходват неразумно. Постиженията, които имат някаква стойност, обикновено се постигат от хора, изпълнени с ентусиазъм и предприемчивост — и които имат въображение. Скъпото оборудване, обучението и опитите невинаги дават онова, което очаквате. Разходите за тях обикновено се ръководят от неподходящи хора.
— Ще се откажете ли от работата си, когато заминете за Барбадос? — попитах аз. — Предполагам, че не сте се отказали да заминете?
— О, да, веднага щом полицията ни разреши. Не, няма да ме заболи, че ще зарежа работата си. И защо ли пък? Не обичам да бездействам, но в Барбадос няма да остана без работа.