Зърнах я, докато минаваше край прозореца. Върху лицето ѝ бе изписана същата изкривена и странна полуусмивка, която бях забелязал при посещението ми на горния етаж. Няколко минути по-късно в здрача се появи и Лорънс Браун, който ми се стори отслабнал и смален. Мога да кажа само едно: те не приличаха на хора, които са излезли да се поразходят. У тях имаше нещо потайно и нереално, сякаш бяха призраци.
Не знам дали бе Бренда или Лорънс, но някой от тях стъпи на клонка, която изпука.
Следвайки естествения ход на мислите, попитах:
— Къде е Джоузефин?
— Вероятно е с Юстас в учебната стая — отговори София, а после сбърчи вежди. — Тревожа се за Юстас, Чарлс.
— Защо?
— Толкова мрачен и странен е. Откакто се разболя от проклетия паралич, е съвсем различен. Не мога да разбера за какво си мисли. Понякога ми се струва, че ни мрази всичките.
— Сигурно ще го надживее. Просто е в такъв етап на развитие.
— Да, надявам се. Но наистина се тревожа, Чарлс.
— Но защо, сърце мое?
— Може би, защото мама и татко никога не са се тревожили за него. Те не се държат като майка и баща.
— Може да е само за добро. Повечето деца страдат от прекаленото внимание на родителите си, а не от тяхната незаинтересованост.
— Вярно е. Знаеш ли, преди да се върна от чужбина никога не бях си го помисляла, но те наистина са странна двойка. Баща ми явно е решил да си живее усамотено в света на неясните исторически факти, а пък майка ми се забавлява като си измисля сцени. Тазвечерната глупост бе изцяло хрумване на майка ми. Нямаше никаква нужда от събирането. Тя просто искаше да се изиграе сцената със семейния съвет. Тук ѝ е скучно, разбираш ли, а тя иска да си създава драматични вълнения.
За миг си представих фантастичната сцена, при която майката на София отравя възрастния си свекър по най-безобиден начин, за да може да наблюдава непосредствено трагедия с убийство, в която тя играе главната роля.
Забавно хрумване! Отхвърлих го решително, но то ме изпълни с неясна тревога.
— За майка ми — продължи София, — трябва да се грижат през цялото време. Никога не можеш да знаеш какво си е наумила!
— Забрави за семейството си, София — твърдо рекох аз.
— Щеше да ми бъде много приятно, ако можех, но в настоящия момент е малко трудничко. А в Кайро бях щастлива, защото не мислех за тях.
Спомних си, че там София никога не беше споменавала за дома и за близките си.
— Затова ли никога не говореше за тях? — попитах аз. — Защото си искала да ги забравиш ли?
— Така си мисля. Ние всички сме живели винаги съвсем близо един до друг. Ние… прекалено много се обичаме. Не сме като някои семейства, в които всички се мразят сякаш са смъртни врагове. Сигурно е много неприятно, но пък почти същото е да живееш обграден отвсякъде с прекомерна любов.
После добави:
— Струва ми се, че именно това имах предвид, когато казах, че живеем заедно в малка чудновата къща. Нямах предвид, че е чудновата в лошия смисъл. Според мен, това, което имах предвид бе, че не сме имали възможността да пораснем самостоятелно, да стъпим сами на краката си. Прекалено сме свързани и усукани един в друг.
В ума ми изникна Едит де Хавиланд как стъпква с крак някакъв бурен, а София добави:
— Като поветица…
И в този миг при нас се появи Магда — разтвори широко вратата и извика:
— Мили мои, защо не си запалите лампата? Почти нищо не се вижда.
И Магда завъртя ключовете — по стените и по масите заблестяха лампи, а ние със София ѝ помогнахме да дръпне тежките розови завеси, след което усетихме силния мирис на цветя, а майката се хвърли на канапето и извика:
— Каква невероятна сцена беше, нали? И колко сърдит беше Юстас! Каза ми, че според него всичко било съвсем непристойно. Колко са смешни тия момчета!
И въздъхна дълбоко.
— Роджър е толкова забавен. Страшно ми харесва, когато започне да си роши косата и да събаря всичко наоколо. Нали беше много мило от страна на Едит, когато му предложи своя дял от наследството? И тя го изрече напълно сериозно, трябва да знаете, не беше само някакъв красив жест. Но беше и ужасно глупаво — Филип можеше да реши, че и той трябва да направи същото! Едит, естествено, би направила всичко за семейството! Има нещо много трогателно в любовта на старата мома към децата на сестра ѝ. Някой ден непременно ще изиграя ролята на преданата леля, която е стара мома. Любопитна, твърдоглава и предана.
— Сигурно не ѝ е било лесно, след като сестра ѝ е починала — забелязах аз, отказвайки да бъда въвлечен в обсъждане на още една от ролите на Магда. — След като тя никак не е обичала стария Леонидис.
Магда ме прекъсна.
— Не го е обичала ли? Кой ви го каза? Глупости. Тя беше влюбена в него.