— Мамо! — извика София.
— А ти не се опитвай да ми противоречиш, София. На твоята възраст е естествено да си мислиш, че любов може да има само между двама хубави младежи на лунна светлина.
— Тя ми каза — рекох аз, — че винаги го е ненавиждала.
— Може би, когато е дошла тук за първи път. Била е сърдита на сестра си, че се е оженила за него. Може да се каже, че винаги е имало някаква враждебност — но тя със сигурност беше влюбена в него! Милички, но аз наистина знам какво говоря! Разбира се, след като е била сестра на починалата му съпруга и така нататък, не е могъл да се ожени за нея, а си мисля, че и никога не му е дошло на ум за това, а съвсем очевидно е, че и тя не го е помислила. Била е напълно щастлива да се грижи за децата и да се кара с него. Но никак не ѝ хареса, че той се ожени за Бренда. Никак не ѝ хареса!
— Не повече, отколкото на тебе и на татко — обади се София.
— Не, разбира се, че ни беше неприятно! Естествено! Но на Едит ѝ беше най-неприятно. Господи, като си спомня как гледаше Бренда!
— Хайде стига, мамо — прекъсна я София.
Магда ѝ отправи полувиновен и изпълнен с любов поглед, като у немирно и разглезено дете.
После продължи, без никаква връзка с изговореното досега.
— Реших, че Джоузефин трябва да тръгне на училище!
— Джоузефин? На училище?
— Да. В Швейцария. Ще се погрижа за това още утре. Наистина си мисля, че трябва да я изпратим веднага. За нея е много вредно да бъде замесена в подобна ужасна история. За нея трагедията е съвсем болезнена. На нея са ѝ необходими деца на нейната възраст. Да има училищен живот. Винаги съм смятала, че така трябва да бъде.
— Дядо не разрешаваше Джоузефин да ходи на училище — тихо рече София. — Не искаше и да чуе за подобно нещо.
— Милият стар Сладуранчо искаше всички да му бъдем под око. Много възрастните хора често проявяват подобен егоизъм. Детето трябва да бъде сред другите деца. А и животът в Швейцария е толкова здравословен — всичките зимни спортове, въздуха и храната, която е много, много по-хубава от това, което ядем тук!
— Няма ли да бъде трудно да я изпратите в Швейцария сега, когато има такива ограничения за валутата? — попитах аз.
— Глупости, Чарлс. Винаги се намира начин да уредиш нещо за образованието или пък чрез размяна с швейцарско дете — съществуват хиляди възможности. Рудолф Алстир е в Лозана. Утре ще му изпратя телеграма и ще уредя всичко. Можем да я изпратим до края на седмицата!
Магда удари с юмрук възглавницата, усмихна ни се, отиде до вратата, където застана за миг, гледайки ни с очарователна усмивка.
— Младите преди всичко — заяви тя. Така както го изрече, звучеше чудесно. — Винаги трябва да мислим първо за тях. А, мили мои — не забравяйте цветята — сините тинтяви, нарцисите…
— През октомври ли? — попита София, но Магда бе изчезнала.
София въздъхна отчаяно.
— Майка ми наистина е трудно поносима — каза тя. Хрумват ѝ разни внезапни идеи, почва да праща хиляди телеграми и всичко трябва да се уреди от днес за утре.
— Защо трябва да изпращаме Джоузефин в Швейцария така набързо?
— Идеята за училището ми се струва, че е добра. Според мен децата на нейната възраст ще бъдат от полза за Джоузефин.
— Дядо не мислеше така — упорито повтори София.
Усетих леко раздразнение.
— Мила моя София, наистина ли мислиш, че един старец, минал осемдесетте, е най-добрият съдник за бъдещето на детето?
— Той беше най-добрият съдник за когото и да било в тая къща — каза София.
— По-добър и от леля ти Едит ли?
— Не, може би не. Тя наистина се изказваше в полза на училището. Съгласна съм, че Джоузефин е усвоила доста неприятни навици — има ужасната страст да подслушва. Но според мен го прави, защото си играе на детективи.
Дали единствено грижата за детето бе накарала Магда да вземе неочакваното си решение? Не бях сигурен. Джоузефин бе забележително добре информирана за всичко, станало преди убийството и което очевидно никак не беше нейна работа. Пълноценният училищен живот, изпълнен с игри, несъмнено щеше да ѝ бъде от полза. Но наистина бях изненадан от внезапното и неотложно решение на Магда — Швейцария беше доста далече.
16
Стареца беше казал:
— Накарай ги да се разговорят пред тебе.
Докато се бръснех на следващата сутрин, си направих равносметка докъде бях стигнал.
Едит де Хавиланд беше говорила с мен — беше ме потърсила именно с тази цел. Клемънси беше говорила с мен (или аз я бях заговорил?). Магда беше говорила пред мен в известен смисъл или по-скоро, аз бях сред публиката при едно от нейните представления. София, естествено, беше говорила с мен. Даже и с Нани бях разговарял. Знаех ли нещо повече отпреди, след като бях разговарял с всички тях? Бяха ли ми казали нещо съществено? И още, имаше ли някакво доказателство за оная уродлива суета, на която бе наблегнал баща ми? Не бях установил нищо подобно.