Единственият, който не бе проявил никакво желание да разговаря с мен, по какъвто и да е начин или за каквото и да било, беше Филип. А това, само по себе си, не беше ли неестествено? Филип сигурно вече знаеше, че искам да се оженя за дъщеря му. И въпреки това продължаваше да се държи така, сякаш изобщо не съществувах. Вероятно се чувстваше засегнат от присъствието ми в къщата. Едит де Хавиланд бе се опитала да го оправдае. Бе заявила, че той просто „така се държи“. Показала ми бе, че е загрижена за Филип. Защо?
Замислих се за бащата на София. Той бе във всякакъв смисъл потисната личност. Като дете е бил нещастен и ревнив. Принуден е бил да се затвори в себе си. Потърсил е убежище в света на книгите — в историческото минало. Преднамерената му студенина и сдържаност може би прикриваха дълбоки чувства. Струваше ми се недостатъчно убедително, че бях си помислил, че Филип Леонидис би убил баща си, защото не е имал толкова пари, колкото му се е искало да има. Но може да е пожелал смъртта на баща си поради някаква дълбока психологическа причина. Филип бе се върнал да живее в къщата на баща си, а по-късно, в резултат на бомбардировките, бе дошъл и Роджър — и Филип е трябвало да гледа ден след ден, че Роджър е любимецът на баща му… Вероятно ли бе нещата да са стигнали дотам в изтерзаното му съзнание, че единствената възможна утеха да е била смъртта на баща му? А ако предположим, че смъртта би хвърлила подозрение върху по-големия брат? Роджър бе закъсал с парите — на ръба на финансовия крах. Не би ли могъл Филип да повярва, че подобен мотив би изглеждал съвсем достатъчен и че Роджър ще бъде заподозрян веднага, след като не е знаел нищо за последния разговор между брат му и баща му, нито пък за предложената от стария помощ? Дали умственото равновесие на Филип не е било достатъчно нарушено, за да го докара до убийство?
Порязах си брадичката и изругах.
Какво, по дяволите, се опитвах да постигна? Да припиша убийството на бащата на София ли? Какво чудесно намерение! София не бе ме повикала заради това.
Или пък бе ме повикала именно заради това? Имаше нещо, през цялото време усещах, че зад призива на София се криеше нещо. Ако в съзнанието ѝ се е появило някакво неясно подозрение, че баща ѝ е убиецът, тя никога не би се съгласила да се омъжи за мен — в случай, че подозрението ѝ се окажеше вярно. И тъй като ставаше въпрос за прозорливата и доблестна София, тя искаше да знае истината, тъй като съмнението щеше да се превърне в постоянна и неизменна пречка между нас. В действителност сякаш бе ми казала: „Докажи, че ужасното ми предположение не е вярно — обаче, ако то е вярно, докажи, че е така, за да мога да бъда подготвена и за най-лошото!“
Дали Едит де Хавиланд знаеше или подозираше, че Филип е виновен? Какво искаше да изрази с думите: „без да ги обожавам“?
И какво означаваше особения поглед на Клемънси, отправен към мен, когато я попитах кого подозира.
Както и думите ѝ: „Бренда и Лорънс са очевидно заподозрените лица, нали?“
Цялото семейство искаше убийците да са Бренда и Лорънс, всички се надяваха, че може да са те, но всъщност не вярваха, че са били Бренда и Лорънс…
Но, разбира се, всички от семейството можеха и да грешат и в края на краищата Бренда и Лорънс да са убийците.
Или би могъл да е Лорънс, а не Бренда…
Това би било много по-добро разрешение.
Намазах добре с одеколон порязаната си брада и слязох за закуска, твърдо решен да поговоря с Лорънс Браун веднага, щом ми се удаде възможност.
Чак когато пиех втората си чаша кафе, ми дойде на ум, че Чудноватият дом започва да влияе и на мен. И на мен ми се искаше, както и на другите, да открия не вярното решение, а онова, което ми бе най-изгодно.
След закуската минах по коридора и тръгнах нагоре по стълбите. София бе ми казала, че мога да намеря Лорънс в учебната стая, където преподаваше на Юстас и Джоузефин.
Застанах нерешително на площадката пред вратата на Бренда. Не помня дали позвъних и почуках, или пък влязох направо. Реших да гледам на тази част от къщата като на неразделна част от дома на Леонидис, а не като на личните покои на Бренда.
Отворих вратата и влязох вътре. Всичко бе тихо, наоколо не се виждаше никой. Вратата вляво от мен, водеща към приемната, беше затворена. Вдясно вратите бяха отворени и водеха към спалнята и свързаната с нея баня. Знаех, че тази баня е в съседство със спалнята на Аристид Леонидис и в нея са държали езерина и инсулина.