Полицията бе вече минала оттук. Бутнах вратата и се вмъкнах вътре. И тогава разбрах колко лесно е било за всекиго от къщата (или пък за външен човек, в интерес на истината), да се качи тук и да влезе незабелязан в банята.
Започнах да се оглеждам. Банята бе разкошно обзаведена с лъскави плочки и вградена вана. В единия ъгъл имаше различни електрически уреди: котлон със скара, електрически чайник, тенджера и тостер — неща, от които има нужда прислужника на всеки стар господин. На стената имаше емайлиран шкаф. Отворих го. Вътре имаше медицински прибори, две стъкленици с деления, легенче, пипетка и няколко шишенца с етикети. Аспирин, боракс, йод, бинтове и така нататък. На отделна поличка бяха наредени шишенцата с инсулин, две спринцовки и шише с медицински спирт. На трета поличка беше поставено шишенце с надпис: „Таблетки — да се вземат по една или две вечер според предписанието“. На тази поличка несъмнено, е било шишенцето с капките за очи. Всичко бе чисто, добре подредено и леснодостъпно както при случай на нужда, така и за онзи, който е решил да убива.
Можех да направя, каквото си поискам с шишетата, а после да се спусна тихо по стълбите и никой нямаше да разбере, че изобщо съм бил там. Всичко това, разбира се, не беше ново за мен, но ми напомни колко трудна е задачата на полицията.
Само от виновника или от виновниците бих могъл да науча онова, което ми бе необходимо.
— Стресни ги — беше ми казал Тавърнър. — Накарай ги да се размърдат. Нека си помислят, че сме надушили нещо. Нека бъдем в центъра на вниманието. Ако се държим така, рано или късно нашият престъпник ще престане да си кротува — и тогава ще го хванем.
Е, засега убиецът не бе се поддал на нашите предизвикателства.
Излязох от банята. Наоколо все още нямаше никой. Тръгнах по коридора. Минах край трапезарията вляво, а отдясно беше спалнята на Бренда, след която беше банята ѝ. В банята шеташе една от прислужниците. Вратата на трапезарията беше затворена. От стаята зад нея се разнасяше гласа на Едит де Хавиланд, която говореше по телефона с неизбежния продавач на риба. До горния етаж се стигаше по вита стълба. Заизкачвах се по нея. Знаех, че тук се намират спалнята и всекидневната на Едит, още две други спални и стаята на Лорънс Браун. А зад тях друго стълбище водеше надолу до голямата стая над помещенията за прислугата отзад, която се използваше като класна стая.
Спрях се пред вратата. Отвътре се дочуваше леко повишения глас на Лорънс Браун.
Мисля, че навикът на Джоузефин да подслушва сигурно е заразителен. Съвсем безсрамно се наведох към рамката на вратата и се заслушах.
Провеждаше се урок по история, а разглежданият период бе френската Директория.
Слушах и не можех да повярвам на ушите си. Искрено бях изненадан от откритието си, че Лорънс Браун е чудесен преподавател.
Не знам защо трябваше да се изненадвам толкова много. В края на краищата Аристид Леонидис винаги е умеел добре да подбира хората си. Въпреки че приличаше на мишка, Лорънс притежаваше съвършената дарба да разпалва интереса и въображението на своите ученици. Драматичният термидор, декретът, обявяващ извън закона привържениците на Робеспиер, величието на Бара, ловкостта на Фуше, полугладният млад артилерийски лейтенант Наполеон — всички те бяха истински и изпълнени с живот.
Изведнъж Лорънс спря и зададе въпроси на Юстас и Джоузефин, като ги накара да се чувстват на мястото на един или друг участник в драматичните събития. Макар че не постигна много с Джоузефин, чийто глас звучеше сякаш е настинала, в отговора на Юстас съвсем не се чувстваше обикновеното му мрачно настроение. Момчето демонстрираше ум и интелигентност, а будният си усет към историята несъмнено бе наследил от баща си.
После дочух шум от размествани столове. Оттеглих се назад и когато вратата се отвори, се престорих, че тъкмо слизам по стъпалата.
Излязоха Юстас и Джоузефин.
— Здравейте — поздравих ги аз.
Юстас изглеждаше изненадан, че ме вижда.
— Желаете ли нещо? — учтиво попита той.
Джоузефин не прояви никакъв интерес към появата ми и се шмугна край мене.
— Просто исках да видя класната ви стая — доста неуверено измънках аз.
— Но нали я видяхте онзи ден? Една детска стая и нищо повече. По-рано си играехме тук. Вътре е все още пълно с играчки.
Задържа отворена вратата и аз влязох в стаята.
До масата стоеше Лорънс Браун. Вдигна очи, изчерви се, измърмори нещо в отговор на поздрава ми и излезе забързано навън.
— Вие го изплашихте — рече Юстас. — Много лесно се плаши.
— Ти харесваш ли го, Юстас?
— Ами, не е лош. Но е голям щурак, разбира се.
— Но не е лош учител, нали?