— Не, всъщност е много интересен. Знае ужасно много. Кара ни да разглеждаме нещата от различна гледна точка. Никога не съм знаел, че Хенри VIII е писал стихове — на Ан Болейн, разбира се, и то доста прилични стихове.
Поговорихме няколко минути на различни теми като романа „Старият моряк“, Чосър, политическите причини за кръстоносните походи, средновековните представи за живота и изненадващия за Юстас факт, че Оливър Кромуел бил забранил празнуването на Коледа. Зад намръщената и доста сприхава външност на момчето се криеше любознателен и пъргав ум.
Много скоро започнах да разбирам причината за лошото му настроение. Болестта му не само е била ужасяващо изпитание, но и бе го лишила от радостите в живота, на които тъкмо е бил започнал да се наслаждава.
— Следващия срок трябваше да бъда в единадесети клас, а ми се налага да си стоя вкъщи. Много е неприятно, че трябва да седя тук и да уча уроците си с едно разглезено хлапе като Джоузефин. Ами че тя е само на дванайсет години.
— Да, но вие не учите едни и същи неща, нали?
— Не, разбира се, тя не учи математиката като мен, нито пък латински. Но никак не ми е приятно, че трябва да уча с някакво си момиче.
Опитах се да успокоя нараненото му мъжко самолюбие със забележката, че Джоузефин е доста будна за момиче на нейната възраст.
— Така ли мислите? Според мен тя е ужасно изостанала. Пощуряла е по детективските истории — обикаля и си вре носа навсякъде, като си записва всичко в едно черно тефтерче и си въобразява, че е открила кой знае какво. Тя не е нищо друго, освен едно глупаво хлапе — надменно заключи Юстас.
— И във всеки случай — добави той, — момичетата не могат да бъдат детективи. Казах ѝ го. Мисля, че майка ми има право и колкото по-скоро Джо замине за Швейцария, толкова по-добре.
— Няма ли да ти липсва?
— Да ми липсва хлапе на тая възраст ли? — високомерно възкликна Юстас. — Разбира се, че не. Господи, в тая къща наистина е невъзможно да се живее! Майка ми постоянно тича до Лондон и обратно, за да тормози горките драматурзи да преправят пиесите си заради нея и вдига шум до бога за дреболии. А баща ми се е заровил в книгите си и понякога въобще не чува, че му говорят. Не разбирам защо са ми се паднали такива особени родители. А после и чичо Роджър — винаги е толкова сърдечен, че те кара да се разтрепериш. Леля Клемънси не е лоша, не ме безпокои, но понякога си мисля, че е малко смахната. Леля Едит не е съвсем лоша, но пък е остаряла. Нещата се подобриха малко, откакто София се върна, макар че тя понякога може да бъде доста рязка. Но не мислите ли, че семейството ни е доста странно? Да имаш доведена баба, достатъчно млада да ти бъде леля или по-голяма сестра. Наистина, всичко това ме кара да се чувствам ужасно глупаво!
Можех да разбера донякъде как се чувства. Спомних си (много неясно) за собствената си свръхчувствителност, когато бях на неговите години. За ужаса ми, че мога да изглеждам необичаен по някакъв начин или че пък някой от близките ми роднини може да излезе извън рамките на нормалното.
— Ами дядо ти? — попитах аз. — Обичахте ли се с него?
На лицето на Юстас се появи необичаен израз.
— Дядо ми — каза той — беше напълно противообществена личност!
— В какъв смисъл?
— Не мислеше за нищо друго, освен за материалната изгода. Лорънс твърди, че това е напълно погрешно. А беше и голям индивидуалист. Не мислите ли, че всички тия неща трябва да изчезнат вече?
— Ами — доста безмилостно рекох аз, — него вече го няма.
— Което наистина не е лошо — рече Юстас. — Не искам да бъда груб, но човек едва ли може да се радва на живота на неговата възраст!
— А той не се ли радваше?
— Сигурно не е могъл. Във всеки случай, беше му време. Той…
Юстас млъкна, тъй като в стаята се върна Лорънс Браун.
Лорънс започна да се рови в някакви книги, но ми се струваше, че ме наблюдава с крайчеца на окото си.
Погледна часовника си и каза:
— Моля ви да бъдете отново тук в единадесет, Юстас. През последните няколко дни загубихме прекалено много време.
— Добре, господине.
Юстас се отправи към вратата и излезе, свирукайки с уста.
Лорънс Браун ми хвърли отново изпитателен поглед. Облизваше непрекъснато устните си. Бях убеден, че се е върнал в класната стая, само за да може да разговаря с мен.
И после, след като разместваше безцелно насам-натам книгите и се преструваше, че търси нещо, той проговори:
— Ъ-ъ… Как напредват те?
— Кои те?
— От полицията.
Носът му затрепери. „Като на мишка в капан, помислих си аз, също като на мишка в капан.“
— Те не ми доверяват тайните си — рекох аз.
— А, така ли? Мислех, че баща ви е помощник-комисар.