— Така е — съгласих се аз. — Но той, естествено, не би издал служебната тайна.
Опитах се да говоря колкото се може по-важно.
— Тогава сигурно не знаете как… какво… дали… — гласът му заглъхна. — Няма да арестуват никого, нали?
— Не, доколкото знам. Но както ви казах вече, не са ме уведомявали.
„Накарай ги да се размърдат, бе казал инспектор Тавърнър. Накарай ги да се изплашат.“ Е, Лорънс Браун си беше съвсем подплашен.
Започна да говори бързо и притеснено.
— Не знаете как се чувстваме… Напрежението… Да не знаеш какво — искам да кажа, че просто идват и си отиват… Задават въпроси… Въпроси, които сякаш нямат нищо общо със случая…
Замълча. Аз го изчаквах. Щом искаше да говори — ами тогава, нека да говори.
— Нали бяхте тук онзи ден, когато главният инспектор направи онова чудовищно предположение? За мисис Леонидис и за мен… Чудовищно беше. Човек почва да се чувства съвсем безпомощен. Не можеш да спреш хората да си мислят разни неща! И всичко е дяволски невярно. Само защото тя е… беше… толкова по-млада от съпруга си. Хората имат ужасно подсъзнание… наистина ужасно. Усещам… Не мога да се отърва от усещането, че всичко това е някакъв заговор.
— Заговор ли? Много интересно.
Наистина беше интересно, макар че според него едва ли беше така.
— В семейството на мистър Леонидис, нали знаете, никога не са се отнасяли благосклонно към мене. Винаги са се държали надменно. Винаги съм чувствал, че ме презират.
Ръцете му бяха започнали да треперят.
— Само защото винаги са били богати и… силни. Гледаха на мен отвисоко. Какво бях аз, според тях? Просто учителят. Само някакъв проклет добросъвестен изпълнител. А когато им възразявах, винаги съм го правел от добросъвестност. Наистина така беше!
Не казвах нищо.
— Е, добре де — избухна той. — Какво, ако ме е било страх? Било ме е страх да не сбъркам. Страхувах се, че ако трябваше да натисна спусъка, бих могъл да не се реша да го направя. И откъде можеш да си сигурен, че ще убиеш наистина нацист? Би могло да бъде някое почтено момче — някое скромно селянче без политически предпочитания, повикано просто на военна служба. Вярвам, че войната е неморална, разбирате ли? Убеден съм, че е неморална.
Продължавах да мълча. Мислех си, че с мълчанието си ще постигна повече, отколкото с каквито и да е възражения или доводи. Лорънс Браун спореше сам със себе си, като така разкриваше доста неща за себе си.
— Винаги съм бил обект на подигравки — изрече с разтреперан глас той. — Изглежда, че имам някаква дарба да се правя на смешен. Не че наистина ми липсва смелост, но винаги правя нещата не както трябва. Веднъж влязох в една горяща къща, за да спася жена, за която казваха, че останала вътре. Но веднага загубих посоката, пушекът ме задуши и на пожарникарите им е било доста трудно да ме открият. Чух ги да казват: „Защо тоя глупак не ни я остави на нас?“ Безсмислено е да се опитвам, всички са срещу мене. Който и да е убиецът на мистър Леонидис, той е наредил нещата да изглеждат така, че да бъда заподозрян аз. Някой го е убил, за да ме съсипе.
— А какво ще кажете за мисис Леонидис? — попитах аз.
Страните му пламнаха. Започна да ми прилича повече на мъж, отколкото на мишка.
— Мисис Леонидис е ангел — рече той, — истински ангел. Нежността и вниманието ѝ към възрастния ѝ съпруг бяха чудесни. И да се мисли, че е свързана по някакъв начин с отравянето е смехотворно — направо смехотворно! А онзи твърдоглав инспектор не може да го разбере!
— Предубеден е — обясних аз — поради купищата случаи в картотеката, при които възрастните съпрузи са били отровени от сладките им млади женички.
— Непоносим тъпак — ядно изрече Лорънс Браун.
Приближи се към етажерката в ъгъла и започна да се рови в книгите. Разбрах, че няма да науча нищо повече от него. И си излязох тихо.
Докато вървях по коридора, вляво се отвори врата и Джоузефин почти връхлетя върху мен. Появила се изневиделица, тя ми приличаше на зъл дух от старомодните пантомими.
Лицето и ръцете ѝ бяха изцапани, а от едното ѝ ухо висеше паяжина.
— Къде си ходила, Джоузефин?
Надникнах през полуотворената врата. Няколко стъпала водеха нагоре към правоъгълно таванско помещение, в чийто сумрак се мержелееха няколко големи казана.
— На тавана.
— И какво си правила там?
Отговорът на Джоузефин бе съвсем делови:
— Разследване.
— Но какво, за бога, може да се разследва между котлите?
— Трябва да се измия — отклони въпроса ми Джоузефин.
— Задължително трябва да го направиш.
Джоузефин изчезна в най-близката тоалетна. Обърна се и извика:
— Мисля, че е време за още едно убийство, а ти какво ще кажеш?