— Какво значи това „още едно убийство“?
— Ами нали в книгите пише, че обикновено следва още едно убийство. Пречукват онзи, който знае нещо, преди да е казал тайната си.
— Прекалено много детективски романи четеш, Джоузефин. В истинския живот съвсем не е така. А ако някой в тая къща знае нещо, едва ли можем да очакваме, че ще проговори.
Думите на хлапачката бяха почти заглушени от шуртенето на водата от кранчето.
— Понякога хората не осъзнават, че знаят някои неща.
Попремигах с очи, докато разбера какво искаше да каже. После я оставих да се мие и тръгнах към долния етаж.
Докато минавах през вратата, водеща към стълбището, от всекидневната се появи Бренда и почти изтича към мен.
Застана до мен и ме загледа настойчиво, поставила ръка върху рамото ми.
— Е? — попита тя.
И тя настояваше да научи нещо, както и Лорънс, само че ме попита по различен начин. А едносричният ѝ въпрос беше далеч по-изразителен.
— Нищо — поклатих глава аз.
— Много се страхувам — изтръгна се от гърдите ѝ дълбока въздишка. — Чарлс, много ме е страх…
Уплахата ѝ беше истинска. Не можех да не я усетя. Искаше ми се да я успокоя, да ѝ помогна. За кой ли път почувствах колко самотна е Бренда сред обкръжението на неприятели.
Все едно, че искаше да извика: „Кой е на моя страна?“
И какъв можеше да бъде отговорът? Лорънс Браун ли? Но в крайна сметка какво представляваше Лорънс Браун? На него не можеше да се разчита в трудния момент. Той просто бе по-слаб от нея. Спомних си как се промъкваха през градината предишната вечер.
Искаше ми се да ѝ помогна. Силно желаех да ѝ помогна. Но не знаех как да го направя. А дълбоко в себе си усещах неприятното чувство за вина, сякаш отнякъде ме следеше строгият поглед на София. Припомних си думите ѝ: „Значи е успяла да те спечели“.
А София не разбираше, не искаше да разбере положението на Бренда. Самотна, заподозряна в убийство и без ничия подкрепа.
— Дознанието е утре — каза Бренда. — Какво… какво ще стане?
Сега вече можех да я успокоя.
— Нищо — рекох аз. — Не трябва да се тревожите за него. Ще го отложат, за да може полицията да продължи с разследването. Обаче вестникарите ще почнат да ровят. Досега във вестниците не са писали, че смъртта е била неестествена. Семейство Леонидис има силно влияние. Но след като се отложи дознанието — е, тогава ще почне играта.
(Какви ли не думи използват хората! Играта! Защо ли ми трябваше да употребя именно тая дума?)
— И… много ли ще бъдат неприятни?
— Ако съм на ваше място, няма да правя никакви изказвания. Вижте какво, Бренда, трябва да си наемете адвокат… — Думите ми я накараха да се дръпне уплашено. — Не, не е това, което си мислите. Става въпрос за човек, който ще се грижи за вашите интереси, ще ви съветва как да постъпвате — какво да казвате или да не казвате, какво да правите или да не правите.
— Знаете — добавих аз, — че сте съвсем самотна.
Ръката ѝ ме стисна още по-силно.
— Да — прошепна тя. — Радвам се, че го разбирате. Вие ми помогнахте, Чарлс, много ми помогнахте…
Тръгнах надолу по стълбите, изпълнен с дълбоко задоволство… И тогава видях София, застанала до входната врата. Гласът ѝ прозвуча студено и доста сухо.
— Много се забави — рече тя. — Обадиха се по телефона от Лондон. Баща ти иска да говори с тебе.
— В Скотланд Ярд ли е?
— Да.
— Не знам за какво ме търсят. Не казаха ли нещо?
София поклати глава. Погледът ѝ беше разтревожен.
Притеглих я към себе си.
— Не се тревожи, скъпа — казах аз. — Скоро ще се върна.
17
Обстановката в кабинета на баща ми беше някак си напрегната. Стареца седеше на бюрото си, главният инспектор бе се облегнал на рамката на прозореца, а на стола за посетителите бе се разположил мистър Гейтскил, който ми се стори разтревожен.
— … необичайна липса на доверие — кисело завърши адвокатът.
— Разбира се, разбира се — успокои го баща ми. — А, здравей. Чарлс, идваш тъкмо навреме. Случи се нещо доста изненадващо.
— Нечувано — каза мистър Гейтскил.
Дребничкият адвокат явно бе потресен дълбоко по някакъв повод. Зад гърба му, Тавърнър ми се усмихна широко.
— Ще ми позволите ли да обобщя нещата? — рече баща ми. — Мистър Гейтскил е получил доста изненадващо съобщение тази сутрин, Чарлс. Получил го е от мистър Агродопулос, собственик на ресторант „Делфос“. Доста възрастен човек е, грък по рождение, а на млади години е бил приятел на Аристид Леонидис, който му е помагал. Винаги е бил дълбоко благодарен на своя приятел и благодетел и изглежда, че Аристид Леонидис му е имал много голямо доверие.
— Никога не съм допускал, че Леонидис е толкова подозрителен и потаен човек — заяви мистър Гейтскил. — Естествено, беше в твърде напреднала възраст — може да се каже, във възрастта на вдетиняването.