— Родното зове — внимателно рече баща ми. — Вижте какво, Гейтскил, когато човек остарее, мислите му започват да се връщат към дните и приятелите от младостта.
— Но аз се занимавам с делата на Леонидис повече от четиридесет години — възрази мистър Гейтскил. — По-точно, от четиридесет и три години и шест месеца.
Тавърнър се усмихна отново.
— Какво се е случило? — попитах аз.
Мистър Гейтскил понечи да отговори, но баща ми го изпревари.
— Мистър Агродопулос заявява в съобщението си, че изпълнява известни наставления, дадени му от неговия приятел Аристид Леонидис. Накратко, преди около година мистър Леонидис му поверил запечатан плик, който мистър Агродопулос трябва да изпрати на мистър Гейтскил веднага след смъртта му. В случай че мистър Агродопулос починел първи, неговият син, който е кръщелник на мистър Леонидис, трябвало да изпълни същите указания. Мистър Агродопулос се извинява за закъснението, но обяснява, че е бил болен от пневмония и е научил за смъртта на стария си приятел едва вчера следобед.
— Цялата работа е съвсем непрофесионална — на меси се мистър Гейтскил.
— Когато мистър Гейтскил отворил запечатания плик и се запознал със съдържанието му, решил, че негов дълг…
— Поради стеклите се обстоятелства — допълни мистър Гейтскил.
— … да ни уведоми за приложените документи. А те са: надлежно подписано и заверено завещание и придружаващо писмо.
— Значи завещанието все пак се появи? — попитах аз.
Мистър Гейтскил почервеня от гняв.
— Но то не е същото завещание — извика той. — Това не е документът, който изготвих по молба на мистър Леонидис. Този тук е написан с неговата собствена ръка, което е много опасно и съвсем непрофесионално. Изглежда, че мистър Леонидис е имал намерението да ме накара да се почувствам като пълен глупак.
Главният инспектор Тавърнър се опита да внесе известно успокоение в напрегнатата обстановка.
— Но той беше много стар, мистър Гейтскил — каза той. — Знаете, че когато остареят, хората стават опаки — не че изкуфяват, но започват да се държат по-особено.
Мистър Гейтскил изсумтя сърдито.
— Мистър Гейтскил ни позвъни — продължи баща ми, — и ни запозна накратко с основното в завещанието, а аз го помолих да дойде и да ни донесе със себе си двата документа. Обадих ти се и на тебе, Чарлс.
Не можех да разбера съвсем защо ме е потърсил и мене. Струва ми се, че подобна практика е съвсем необичайна както за баща ми, така и за Тавърнър. Щях да науча за завещанието след време, а пък и наистина не бе моя работа как е завещал парите си старият Леонидис.
— Различно ли е завещанието? — попитах аз. — Искам да кажа, има ли разлика в разпределението на имуществото му?
— Наистина е различно — съобщи мистър Гейтскил.
Баща ми ме следеше с поглед. Главният инспектор Тавърнър старателно избягваше да погледне към мен. Не знам защо, но ме обзе някакво неясно безпокойство…
И двамата си мислеха за нещо, но нямах никакво понятие какво бе то. Погледнах въпросително към Гейтскил.
— Не е моя работа — рекох аз. — Но…
И адвокатът ми отговори:
— Условията на завещанието на мистър Леонидис, естествено, не представляват тайна — започна той. — Сметнах за мой дълг да изложа фактите първо пред полицейските власти и след като получа указанията им, да продължа с по-нататъшните процедури. Доколкото разбирам — проточи той, — съществува някаква… договореност, да я наречем така… между вас и мис София Леонидис, нали?
— Надявам се да се оженим — казах аз, — но тя няма да се съгласи да направим годеж в настоящия момент.
— Много правилно — одобри мистър Гейтскил.
Не бях съгласен с него. Но моментът не беше подходящ за спорове.
— Съгласно настоящото завещание — каза мистър Гейтскил — с дата двайсет и девети ноември на миналата година, след като завещава на съпругата си сумата от сто хиляди лири, оставя цялото си имущество — недвижимо и движимо — изцяло на своята внучка София Катрин Леонидис.
Ахнах от изненада. Бях очаквал всичко друго, но не и това.
— Завещал е всичко накуп на София — повторих аз. — Удивително! Има ли някакво обяснение?
— Обяснил е всичко съвсем точно в придружителното писмо — съобщи баща ми, вземайки някакъв лист хартия от бюрото пред себе си. — Нали няма да възразите Чарлс да го прочете, мистър Гейтскил?
— На ваше разположение съм — студено отвърна мистър Гейтскил. — В писмото поне се дава някакво обяснение и възможно (макар че се съмнявам в това) извинение за изненадващото поведение на мистър Леонидис.