Стареца ми подаде писмото. Написано бе със ситен нечетлив почерк и с много черно мастило. Почеркът показваше силен характер и индивидуалност. Въобще не приличаше на добре подредените писма, обичайни за старите хора от времето, когато грамотността е била постигана с труд и съответно високо ценена.
Уважаеми Гейтскил (се казваше в писмото), Когато получите настоящото ще останете изненадан, а може би и обиден. Но имам някои лични причини, заради които постъпвам по начин, който може да ви се стори ненужно потаен. Винаги съм вярвал в силните личности. Във всяко семейство (установих го още през юношеските си години и оттогава не съм го забравял) винаги има по една силна личност, на която обикновено се пада да поема отговорността и да се грижи за останалите. В моето семейство тая личност бях аз. Дойдох в Лондон, установих се тук, помагах на майка ми и на възрастните ми дядо и баба в Измир, измъкнах единия от братята ми от лапите на закона, помогнах на сестра ми да се отърве от нещастния ѝ брак и така нататък. Бог бе милостив да ме дари с дълъг живот, като можах да се грижа за собствените си деца и за техните деца и да им осигуря бъдещето. Смъртта ми отне някои от тях, но с радост мога да заявя, че останалите живеят под моя покрив. Когато умра, моята отговорност трябва да бъде поета от някой друг. Дълго обмислях дали да разделя богатството си сред най-близките ми хора по равно, доколкото е възможно — но ако постъпя така, едва ли бих постигнал желаното. Хората не се раждат еднакви, а за да се поправи създаденото от природата естествено неравенство, човек трябва да възстановява равновесието. С други думи, някой трябва да стане мой наследник, трябва да поеме тежестта на отговорностите ми, заради останалите членове на семейството. След като разсъждавах обстойно, реших, че нито един от синовете ми не е подходящ за подобна роля. Любимият ми син Роджър няма способности на търговец и макар че има чудесен характер, е твърде импулсивен, за да взема правилни решения. Синът ми Филип е прекалено неуверен в себе си, за да направи нещо друго, освен да води затворен живот, внукът ми Юстас е много млад и не считам, че има необходимите качества, за да преценява вярно нещата. Ленив е и много лесно се влияе от мнението на останалите. Струва ми се, че единствено внучката ми София притежава необходимите положителни качества. Тя е умна, решителна, взема правилни решения, а освен това е безпристрастна и великодушна. На нея поверявам да се грижи за добруването на семейството ми, както и на любезната ми балдъза Едит де Хавиланд, за чиято дългогодишна преданост към близките ми съм ѝ дълбоко благодарен.
Настоящото обяснява приложения документ. По-трудно ще бъде да се обясни или по-скоро да обясня на вас, стари ми приятелю, как беше извършена подмяната. Сметнах за разумно да не давам поводи за различни предположения относно разпределението на парите ми и нямам намерение да уведомявам семейството ми, че София е моя наследница. След като двамата ми сина вече са получили значителни суми, не считам, че условията на завещанието ми ще ги поставят в унизително положение. Помолих ви да изготвите завещанието ми, за да избегна празното любопитство и разни догадки. Същото завещание прочетох на глас пред всички членове на семейството ми. Поставих го върху писалището, покрих го с лист попивателна хартия и наредих да извикат двама от прислугата. Когато дойдоха, вдигнах леко нагоре попивателната и след като открих долната част на документа, се подписах и ги накарах и тях да положат собствените си подписи. Едва ли е необходимо да ви казвам, че подписаното от мен и тях е завещанието, което прилагам към настоящото, а не онова, което изготвихте и което прочетох на глас. Не мога да се надявам, че ще разберете какво ме изкуши да предприема подобна хитрост. Моля ви само да ми простите, че ви държах в неведение. Бидейки на преклонна възраст като мен, на човек му се прищява да си има свои собствени тайни. Благодаря ви, скъпи ми приятелю, за старанието, с което сте се отнасяли винаги към моите дела. Предайте на София, че съм я обичал много. Помолете я да се грижи за семейството ми и да ги закриля винаги.
Прочетох горния извънредно рядък документ с огромен интерес.
— Изключително — рекох аз.
— Съвсем — съгласи се мистър Гейтскил и се надигна. — И пак ви повтарям, мисля, че старият ми приятел мистър Леонидис можеше да ми има доверие.
— Не, мистър Гейтскил — каза баща ми. — Бил си е въжеиграч по природа. Обичал е, ако мога да се изразя така, да върши всичко по по-особен начин.