— Точно така, господин началник — обади се главният инспектор Тавърнър. — Едва ли е имало по-голям въжеиграч от него!
Думите на Тавърнър едва прикриваха задоволството му.
Гейтскил си тръгна недоволен. Самочувствието му на професионалист бе дълбоко засегнато.
— Много е разстроен — забеляза Тавърнър. — А кантората „Гейтскил, Калъм и Гейтскил“ се ползва с много добро име. При тях няма никакви мошеничества. Когато старият Леонидис е искал да осъществи някаква съмнителна сделка, никога не е използвал услугите на „Гейтскил, Калъм и Гейтскил“. Работел е с още половин дузина адвокатски кантори. О, голям мошеник е бил!
— И точно като такъв се е проявил, когато е направил завещанието си — каза баща ми.
— Ние бяхме глупаците — рече Тавърнър. — Ако се позамисли човек, единственият, който е могъл да направи някаква измама със завещанието, е бил самият той. Просто изобщо не ни дойде на ум, че може да го е направил!
Спомних си усмивката на превъзходство на Джоузефин, когато ми каза: „Ама колко са глупави полицаите!“
Но Джоузефин не бе присъствала при четенето на завещанието. А дори и да е подслушвала на вратата (в което никак не се съмнявах!), едва ли би могла да се досети какво е правел дядо ѝ. Но защо тогава се държеше така подигравателно? Какво ли можеше да знае, за да заяви, че полицаите са глупави? Или искаше да се изперчи, както обикновено?
Стреснат от настъпилата тишина в стаята, рязко вдигнах глава — баща ми и Тавърнър ме наблюдаваха внимателно. Не зная какво точно в поведението им ме накара да избухна разпалено:
— София не е знаела нищо! В никакъв случай!
— Така ли? — попита баща ми.
Не можех да разбера съвсем дали се съгласява с мен или пък ми задава въпрос.
— Тя ще бъде напълно изненадана!
— Нима?
— Да, изненадана ще бъде!
Настъпи мълчание. А после телефонът върху бюрото на баща ми иззвъня неочаквано и настойчиво.
— Да? — рече той в слушалката, послуша малко, а после се разпореди: — Свържете ме с нея.
И погледна към мене.
— Твоята приятелка е — обясни той. — Иска да говори с нас по спешност.
Грабнах слушалката от ръцете му.
— Ало, София?
— Чарлс! Ти ли си? Ами… Джоузефин! — Гласът ѝ леко заглъхна.
— Какво става с Джоузефин?
— Ударили са я по главата. Сътресение на мозъка. Много е… много е зле… Казват, че може да не се оправи…
Обърнах се към баща ми и Тавърнър.
— Джоузефин е била ударена по главата — обясних аз.
Баща ми се пресегна за слушалката. Докато я вземаше, изрече сурово:
— Казах ти да внимаваш за детето…
18
Без да губим никакво време, Тавърнър и аз скочихме в полицейската кола и се понесохме бързо към Суинли Дийн.
Спомних си как Джоузефин бе се появила между парните котли и бе подхвърлила небрежно, че е „време за следващото убийство“. Горкото дете не е имало никаква представа, че то самото ще бъде жертвата на „следващото убийство“.
Приемах напълно мълчаливия упрек в думите на баща ми. Разбира се, че трябваше да бъда нащрек заради Джоузефин. Макар че ние двамата с Тавърнър нямахме никаква представа кой е отровителят на стария Леонидис, много вероятно бе Джоузефин да е подразбрала нещо. Онова, което бях приемал за детински приказки и „перчене“, можеше да се окаже нещо напълно различно. Продължавайки с любимото си занимание да подслушва и да наднича, Джоузефин може да се е добрала до сведения, които сама не е могла да оцени колко са важни.
Спомних си за изпукалата вейка в градината.
Тогава бях решил, че опасността не е далеч. Бях действал решително в оня миг, но по-късно бях сметнал, че страховете ми са прекалени и лишени от основание. А тъкмо обратното, трябваше да съм наясно, че става въпрос за убийство и че който и да бе го извършил, си бе сложил въжето на шията, а следователно същият човек нямаше да се поколебае да повтори престъплението, за да остане неразкрит.
Може би водената от някакъв скрит майчински инстинкт Магда бе усетила, че Джоузефин е изложена на смъртна опасност и затова бе решила набързо, че е най-добре да изпрати детето си в Швейцария.
Когато пристигнахме, София излезе да ни посрещне. Обясни ни, че Джоузефин е била откарана с линейка в болницата „Маркет Бейсинг“. А доктор Грей щял да ги уведоми веднага, щом са готови резултатите от рентгеновите снимки.
— И как стана всичко? — попита Тавърнър.
София ни поведе към задната част на къщата и след като преминахме през някаква врата, стигнахме до малко, занемарено помещение. В един от ъглите ѝ зееше отворена врата.
— Това е нещо като перално помещение — обясни София. — В долната част на вратата е изрязан отвор за котката, а Джоузефин обичаше да стъпва там и да се люлее.