Спомних си колко обичах да се люлея по вратите, когато бях малък.
Помещението беше неугледно и доста тъмно. Вътре имаше нахвърляни разни сандъци, стари маркучи, вехти градинарски сечива и изпотрошени мебели. До прага лежеше мраморна подпора за врата във формата на лъв.
— Тази подпора е от входната врата — обясни София. — Сигурно е била закрепена върху вратата.
Тавърнър се пресегна към горната част на вратата. Вратата бе ниска, като горният ѝ край бе само на около стъпка над главата му.
— Поставили са ѝ капан — рече той.
Опита как се движи вратата, като я залюля напред-назад. После се наведе над парчето мрамор, но без да го докосва.
— Някой докосвал ли е подпората?
— Не — отвърна София. — Нямаше да позволя на никого.
— Съвсем правилно. Кой я откри?
— Аз. Не беше се прибрала за обяда в един часа. Нани я викаше да се прибира. Била минала преди около петнайсет минути през кухнята и излязла на задния двор. Нани каза: „Сигурно играе на топка или пак се люлее на вратата отзад“. Казах ѝ, че ще я намеря.
София замълча.
— Казвате, че е имала навика да се люлее на вратата, така ли? Кой друг знаеше за това?
София сви рамене.
— Предполагам, че всички.
— Кой друг използваше пералното помещение? Градинарите ли?
София завъртя отрицателно глава.
— Почти никой не влиза в него.
— И то не се вижда откъм къщата, нали? — реши Тавърнър. — Всеки е могъл да се измъкне от къщата или да заобиколи отпред и да подготви клопката. Но пък е много рисковано…
Млъкна, загледан във вратата, после я залюля напред-назад.
— Съвсем несигурно е. Я удари, я не. И по-вероятно е, че няма да удари. Но малката не е имала късмет и е била ударена.
София потръпна.
Тавърнър започна да разглежда пода. По него личаха някакви драскотини.
— Някой май е искал да провери как ще действа… и да види как ще падне… Звукът сигурно не се е чул в къщата.
— Не, нищо не чухме. Не знаехме, че се е случило нещо и чак когато дойдох насам я видях да лежи по очи — с разперени ръце и крака. — Гласът на София леко потръпна. — В косата ѝ имаше кръв.
— Шалчето нейно ли е? — Тавърнър посочи към карираното вълнено шалче, захвърлено на пода.
— Да.
Инспекторът уви с шалчето мрамора и го вдигна внимателно.
— Може да са останали отпечатъци — обясни той, но едва ли вярваше на думите си. — Но съм сигурен, че който и да го е направил е бил… много внимателен. — После се обърна към мен:
— Какво гледате?
Бях се загледал в един от вехтите столове със счупена облегалка. Върху седалката му имаше няколко кални петна.
— Интересно — каза Тавърнър. — Някой е стъпвал на стола с кални обувки. Това пък защо?
Тавърнър поклати учудено глава.
— В колко часа я открихте, мис Леонидис?
— Сигурно е било един и петнайсет.
— И вашата Нани я видяла да минава около двайсет минути преди това. Кой е последният човек, за когото се знае, че е бил в пералното помещение?
— Нямам представа. Вероятно самата Джоузефин. Спомням си, че след сутрешната закуска, тя се люлееше на вратата.
Тавърнър кимна с глава.
— Значи след закуската и преди един без петнайсет някой е поставил клопката. Казвате, че използвате парчето мрамор за входната врата, нали така? Да знаете случайно откога го няма там?
София поклати глава.
— Вратата не е била държана отворена през целия ден. Много студено беше.
— Знаете ли къде е бил всеки един поотделно сутринта?
— Аз излизах на разходка. Юстас и Джоузефин учиха до дванайсет и половина — междучасието им беше в десет и половина. Мисля, че баща ми е бил в библиотеката през цялата сутрин.
— А майка ви?
— Когато се връщах от разходка, тя тъкмо излизаше от спалнята си — било е някъде около дванайсет и четвърт. Няма навика да става рано.
Влязохме отново в къщата. Последвах София до библиотеката. Пребледнял и измъчен, Филип седеше на обичайния си стол. Магда бе сложила глава на коленете му и тихо плачеше. София попита:
— Обадиха ли се от болницата?
Филип поклати отрицателно глава. Магда хлипаше.
— Защо не ми позволиха да отида с нея? Мъничкото ми — моето смешно и грозно детенце. А когато ѝ казвах, че са я сменили в родилното, тя така се ядосваше. Как съм могла да бъда толкова жестока? И сега сигурно ще умре. Знам, че ще умре.
— Тихо, скъпа — рече Филип. — Тихо.
Почувствах, че мястото ми не е сред семейството в подобен миг на тревога и болка. Оттеглих се тихо и тръгнах да открия Нани. Намерих я разплакана в кухнята.
— Това ми е божие наказание, мистър Чарлс, заради лошите мисли, които ми минаваха през главата. Бог ме наказва.
Не се и опитах да проумея какво ми говори.