— Над къщата виси проклятие. Точно така е. Не ми се щеше да го видя или да го проумея. Защото да видиш, значи да повярваш. Някой уби господаря и същият този някой сигурно се е опитал да убие Джоузефин.
— Защо им е притрябвало да убиват Джоузефин?
Нани изтри с кърпичката си сълзите от очите си и ме погледна проницателно.
— Много добре знаете какво дете беше тя, мистър Чарлс. Обичаше да си пъха носа навсякъде. Винаги е била такава, още от съвсем мъничка. Обичаше да се крие под масата и да подслушва какво си говорят прислужниците, а после ги заплашваше, че ще ги издаде. Така си придаваше важност. Знаете ли, винаги се е чувствала пренебрегната от госпожата. Не беше хубава като другите две деца. Винаги е била съвсем обикновено дете. Госпожата ѝ казваше, че са я били сменили в родилното. Заради тия приказки на госпожата детето стана толкова противно. Но по някакъв странен начин, Джоузефин си го връщаше, като си измисли играта да подслушва възрастните и да им показва, че е научила нещо за тях. Подобни игри обаче, никак не са безопасни, след като наоколо има отровител!
Не, оказа се, че никак не е било безопасно. Сетих се за нещо друго и попитах Нани:
— Знаете ли къде държеше малката си черна книжка — някакъв бележник, в който си е записвала различни неща?
— Знам за какво говорите, мистър Чарлс. На никого не го даваше. Виждала съм я да хапе молива си, а после да записва нещо в бележника и пак да захапва молива. Казвах ѝ: „Не прави така, ще се отровиш от оловото“, а тя ми отговаряше: „А, няма да се отровя, защото в молива няма олово, а има графит“. Едно време моливите ги правеха с олово и се чудя откъде ѝ идваха на ум тия приказки.
— Според вас е така — съгласих се аз. — Но в интерес на истината, тя е била права. (Джоузефин винаги беше права!) А знаете ли къде държеше бележника си?
— Нямам представа, господине. Винаги го криеше някъде.
— Не беше ли при нея, когато я намерихте?
— О, не, мистър Чарлс, нямаше никакъв бележник.
Дали пък някой не беше прибрал бележника? Или пък го бе скрила в стаята си? Хрумна ми да отида и да го потърся. Не знаех коя е стаята на Джоузефин, но докато стоях и се двоумях в коридора, чух, че Тавърнър ме вика:
— Елате тук. В стаята на хлапето съм. Виждал ли сте някога подобна гледка?
Прекрачих прага и замръзнах от изненада.
Обстановката в стаичката изглеждаше така, сякаш през нея бе преминал ураган. Чекмеджетата на шкафовете бяха извадени, а съдържанието им — разпиляно по пода. Дюшекът и завивките бяха смъкнати от леглото. Килимчетата бяха събрани на куп. Столовете бяха обърнати с краката нагоре, картините бяха свалени от стените, а снимките — изтръгнати от рамките им.
— Господи — възкликнах аз. — За какво е било всичко това?
— Вие как мислите?
— Някой е търсил нещо.
— Точно така.
Огледах се наоколо и подсвирнах от учудване.
— Но кой, за Бога… сигурно никой не би могъл да дойде тук и да направи всичко това, без да бъде чут — или пък видян, нали?
— Защо не? Мисис Леонидис е прекарала цялата сутрин в спалнята си, правила си е ноктите, звъняла е на приятелки и се е ровила из гардероба си. Филип си е седял в библиотеката и се е ровил в книгите. Бавачката е била в кухнята — белила е картофи и е чистила фасул. В семейство, където всеки знае навиците на другите, би било съвсем лесно. А ще ви кажа и още нещо. Всеки от тях е могъл да свърши това, което виждаме — да постави клопката на детето и да претършува стаята ѝ. Но е бързал, не е имал време да прерови стаята на спокойствие.
— Сигурен ли сте, че е някой от къщата?
— Да, направих проверка. При всеки един от тях има промеждутък от време, за който не се знае нищо. Филип, Магда, бавачката, вашето момиче. На горния етаж е същото. Бренда е прекарала цялата сутрин сама. Лорънс и Юстас са имали половинчасова почивка, от десет и половина до единайсет — част от времето е бил с тях, но не през цялата почивка. Мис де Хавиланд е била сама в градината. Роджър е бил в кабинета си.
— Само Клемънси е била на работа в Лондон.
— Не, дори и нея не изключвам. Останала си е вкъщи днес, защото я боляло глава — била си е в стаята с главоболие. Всеки един от тях — без никакво изключение! А не знам кой е бил! Нямам никакво понятие. Ако само знаех какво са търсили тук…
Погледът му зашари из разхвърляната стая…
— И ако знаех дали са го открили…
В главата ми се появи нещо неясно… някакъв спомен…
Тавърнър ми помогна с въпроса си:
— Какво правеше хлапето, когато го видяхте за последен път?
— Почакайте за малко — викнах аз.
Втурнах се навън от стаята и изкачих бързо стъпалата. Минах край вратата отляво и продължих нагоре към таванския етаж. Блъснах вратата на помещението с разширителните съдове за парното, изкачих двете стъпала и като наведох глава, тъй като таванът беше нисък и скосен, започнах да оглеждам наоколо.