Когато попитах Джоузефин какво прави тук, тя бе ми отговорила, че „разследва“.
Не можех да проумея какво би могла да търси в прашния таван с резервоарите. Но таванското помещение би могло да бъде и хубаво скривалище. Предположих, че Джоузефин е криела нещо тук, за което е знаела много добре, че не трябва да попада в нечии ръце. Ако наистина беше скрила нещо, нямаше да ми бъде необходимо много време, за да го открия.
Необходими ми бяха само три минути. Зад най-големия съд, от чиято вътрешност се разнасяше съскащ звук, придаващ допълнителна тайнственост на обстановката, открих пъхната пачка писма, завити в разкъсана опаковъчна хартия.
Зачетох се в първото писмо:
О, Лорънс — скъпи, единствена моя любов… Колко прекрасен беше снощи, когато четеше ония стихове. Знаех, че са за мен, макар че ти не ме поглеждаше. Аристид каза: „Умеете да четете поезия.“ Но той се досещаше какви са чувствата на двама ни. Скъпи мой, уверена съм, че не след дълго, всичко ще бъде наред. Ще бъдем доволни, че нищо не е разбрал, че е умрял щастлив. Към мене винаги се е държал добре. Не искам да страда. Но наистина не вярвам, че животът има някакъв смисъл, след като човек стигне осемдесетте. Аз не бих искала да доживея дотам! Скоро ще бъдем заедно завинаги. Колко хубаво ще бъде, когато ще мога да ти кажа: „Любими ми съпруже…“ Скъпи мой, ние сме създадени един за друг. Обичам те, обичам те, обичам, те — не вярвам, че някога ще престанем да се обичаме, аз…
Имаше още доста в тоя дух, но нямах никакво желание да продължавам с четенето.
Слязох намръщен долу и хвърлих пакета в ръцете на Тавърнър.
— Предполагам — рекох аз, — че нашият неизвестен приятел е търсил именно това.
Тавърнър прочете няколко реда, подсвирна учудено и прерови няколко писма.
После ме изгледа с очите на котарак, комуто са дали любимата му сметана.
— Е — тихо рече той, — мисис Бренда Леонидис сама се натопи. А също и мистър Лорънс Браун. Значи все пак са били те, а не някой друг…
19
Когато погледна назад, струва ми се невероятно, че съжалението и съчувствието, които изпитвах към Бренда Леонидис бяха изчезнали така бързо, след като открих писмата ѝ до Лорънс Браун. Дали пък самолюбието ми не можеше да понесе разкритието, че е обичала Лорънс Браун с безумна и сладникава страст, а същевременно ме е лъгала безогледно? Не знам. Не съм психолог. Предпочитам да вярвам, че съчувствието ми се изпари, защото научих с каква жестокост бе повалено детето Джоузефин от някой, който е искал да се самозащити.
— Ако питате мен, Браун е поставил клопката — рече Тавърнър — и именно това ме озадачава.
— Какво ви озадачава?
— Ами, доста глупаво е постъпил. Вижте какво, ясно е, че хлапето се е добрало до писмата, които ги разобличават напълно! Първото, което е трябвало да направят, е да си ги вземат обратно (в края на краищата, ако детето се разприказва, но не може да покаже нищо, всичко щяха да приемат, че просто си го е измислила), но не са си ги взели, защото не могли да ги открият. Тогава единственото, което им оставало, било да премахнат хлапето завинаги. Извършилият едно убийство няма да се поколебае дали да извърши и второ. Знае се, че детето е обичало да се люлее на вратата на неизползвания склад. Най-простият начин е да я изчакат зад вратата и когато излиза, да я ударят с ръжен, с желязна тръба или пък с някое здраво парче от маркуч. Всички тия неща са били под ръка. Защо му е трябвало да си играе с мраморния лъв и да го закрепва над вратата, след като не е било сигурно дали ще я уцели, а дори и да падне върху главата ѝ — дали ще я убие (което всъщност се е случило). Питам ви — защо?
— Добре — рекох аз, — и какъв е отговорът?
— Единственото, което ми идва веднага на ум е, че всичко е направено така, за да се осигури алибито на някого. Някой е трябвало да има съвсем твърдо алиби за времето, когато е била ударена Джоузефин. Но и то не е убедително, първо, защото никой очевидно няма никакво алиби и второ, защото някой е щял да потърси детето за обед, щял е да открие капана и парчето мрамор, от което целият начин на действие се разкривал. Разбира се, ако убиецът бе отстранил парчето мрамор, преди да бъде намерено детето, тогава щяхме да се озадачим доста. Но при сегашното положение, цялата история е съвсем безсмислена.
Тавърнър разпери ръце.
— И какво е вашето обяснение?
— Личните качества. Личният начин на мислене. Начинът на мислене на Лорънс Браун. Той не обича насилието — не може да се реши на физическо насилие. Буквално не е могъл да застане зад вратата и да удари детето по главата. Могъл е да нагласи капана, да се махне и да не види какво ще стане.