— Изобщо не мисля да оправям „Асошиейтед Кейтъринг“ — отвърна София.
Едва сега проговори за първи път. Гласът ѝ бе сух и делови.
— Съвсем безсмислено е да го правя — добави тя.
Гейтскил я изгледа внимателно изпод вежди и се усмихна на себе си. После каза довиждане на всички и излезе.
Настъпи кратка тишина, в която всеки от членовете на семейството бе зает със собствените си мисли.
После Филип се надигна вдървено.
— Трябва да се върна в библиотеката — съобщи той. — Загубих доста време.
— Татко… — несигурно изрече София, почти молещо.
Усетих, че гласът ѝ потрепери и се отказа да продължи, тъй като Филип я погледна неприязнено.
— Извини ме, че не те поздравих — рече той. — Но бях напълно изненадан. Никога не бях допускал, че баща ми ще ме унизи така, че напълно ще пренебрегне досегашната ми преданост — да, преданост.
За първи път усетих истинската същност на Филип, прикривана досега от ледената му сдържаност.
— Господи! — извика той. — Как е могъл да постъпи така? Винаги е бил несправедлив към мене — винаги.
— О, не, Филип, не трябва да си мислиш така — възкликна Едит де Хавиланд. — Недей да го приемаш като обида. Не е така. Когато хората остареят, те естествено се насочват към по-младото поколение… Уверявам те, че това е истинската причина… а освен това, Аристид притежаваше много добри качества на бизнесмен. Често съм го чувала да казва, че два данъка наследство…
— Никога не се е интересувал от мене — рече Филип с нисък и дрезгав глас. — Винаги го е било грижа за Роджър. Е, поне — красивото му лице изразяваше крайна злоба, — татко е разбрал, че Роджър е глупак и неудачник. И на него не е оставил нищо.
— А какво ще кажете за мен? — обади се Юстас.
Досега почти не бях забелязал Юстас, но усетих, че е обладан от извънредно силно вълнение. Лицето му бе почервеняло, а ми се стори, че в очите му имаше сълзи. Гласът му потрепери от нарастваща истерия.
— Какъв срам! — извика Юстас. — Какъв невероятен срам! Как можа дядо ми да постъпи така с мен? Как е посмял? Аз бях неговият единствен внук. Как е посмял да ме пренебрегне заради София? Не е честно. Мразя го. Мразя го. Никога няма да му простя, докато съм жив. Жесток и деспотичен старец. Исках да умре. Исках да се махна от тая къща. Исках да си бъда господар сам на себе си. А сега ще трябва да се подчинявам и да угаждам на София като някакъв глупак. Иска ми се да умра…
Гласът му секна и той избяга от стаята. Едит де Хавиланд зацъка ядосано с език.
— Никакво самообладание — измърмори тя.
— Много добре знам как се чувства — извика Магда.
— Сигурна съм, че знаеш — ледено подхвърли Едит.
— Бедничкият ми! Трябва да отида при него.
— Е, хайде сега, Магда! — Едит се втурна след нея.
Гласовете им заглъхнаха. София остана загледана във Филип. В погледа ѝ ми се стори, че се четеше молба. Но ако е било така, не последва никакъв отклик. Баща ѝ я изгледа студено, възвърнал отново самообладанието си.
— Ти много добре си разигра картите, София — завърши той и излезе от стаята.
— Как може да е толкова жесток — извиках аз. — София…
Тя протегна ръце към мен. Взех я в обятията си.
— Прекалено много ти дойде, скъпа.
— Знам как се чувстват — рече София.
— Онзи стар дявол, дядо ги, не трябваше да те забърква в това.
София сви рамене.
— Вярвал е, че ще се справя. И ще се справя. Иска ми се… иска ми се Юстас да не го приема толкова надълбоко.
— Ще му мине.
— Така ли мислиш? Съмнявам се. Той е човек, който преживява дълбоко нещата. А не ми е приятно, че и татко е обиден.
— При майка ти май че всичко е наред.
— И тя е обидена донякъде. Няма да ѝ е приятно да моли дъщеря си за пари, за да поставя пиесите си. Преди още да си се обърнал, тя ще се появи и ще започне да настоява да постави някоя от пиесите на Едит Томпсън.
— И какво ще ѝ кажеш? Ако това ще я зарадва…
София се дръпна от ръцете ми и изправи гордо глава.
— Ще ѝ кажа „не“! Пиесата е отвратителна и майка ми не може да изиграе ролята. Все едно да хвърлиш парите си на вятъра.
Засмях се тихо. Не можах да се въздържа.
— Какво има? — подозрително попита София.
— Започвам да разбирам защо дядо ти ти е оставил парите си. Та ти изцяло приличаш на него.
21
Единственото, за което съжалявах в онзи миг бе, че Джоузефин не можеше да присъства. Сигурно щеше да ѝ бъде много интересно.