— Искаш да кажеш любовни писма между тях ли?
— Да.
— Колко са глупави хората да пазят такива неща!
Да, наистина. Глупаци. Една от онези човешки глупости, които непрекъснато се повтарят, въпреки преживелиците на другите. Човек не може да отвори вестник, без да се натъкне на подобен пример страстта да се пише, да се дават писмени уверения, че някой някого обича.
— Съвсем противно е, София — казах аз, но няма смисъл да се разстройваме. В края на краищата, нали през цялото време се надявахме да е така? Първата вечер в „Марио“ ти ми каза именно това. Каза, че би било добре, ако подходящото лице е убило дядо ти. Бренда беше най-подходяща, нали? Бренда или Лорънс?
— Моля ти се, Чарлс, караш ме да се чувствам ужасно.
— Но трябва да бъдем разумни. Сега вече можем да се оженим, София. Не можеш да отлагаш повече. Семейство Леонидис не е замесено.
Тя се загледа в мен. Досега не бях забелязал колко ясно сини са очите ѝ.
— Да — съгласи се тя. — Предполагам, че никой от нас не е замесен. Не сме замесени, нали? А ти сигурен ли си, че е така?
— Мило мое момиче, при никой от вас не е имало и сянка от мотив.
Лицето ѝ внезапно пребледня.
— С изключение на мене, Чарлс. Аз имах мотив.
— Да, разбира се… — стреснах се аз. — Но е невъзможно, разбираш ли, защото не си знаела за завещанието.
— Но аз знаех за него, Чарлс — прошепна тя.
— Какво? — зяпнах я аз. Усетих внезапно, че ми става студено.
— Знаех през цялото време, че дядо е оставил парите си на мен.
— Но откъде?
— Той ми го каза. Около две седмици преди да го убият. Съобщи ми го съвсем неочаквано: „Оставил съм всичките си пари на теб, София. Ти ще трябва да се грижиш за семейството, когато вече няма да ме има.“
Продължавах да я зяпам изумен.
— Не си ми го казвала досега!
— Не. Разбери ме, когато всички обясняваха за завещанието и как е било подписано, помислих си, че вероятно е направил грешка — просто си е въобразявал, че оставя парите си на мен. Или че ако е направил завещание, с което ги оставя на мен, то просто се е загубило и никога няма да се появи. И не исках да се появи — страхувах се.
— Страхувала ли си се? Защо?
— Предполагам, че заради убийството.
Спомних си израза на ужас върху лицето на Бренда — дивата, необяснима паника. Спомних си и за неподправения ужас, показан ни от Магда, когато си представяше, че играе ролята на убийца. В съзнанието на София нямаше никаква паника, но тя бе обективна и разбираше достатъчно ясно, че всички от семейство Леонидис ще започнат да я подозират. Вече разбирах по-добре (или си мислех, че съм разбрал) отказа ѝ да се сгодим и настояванията ѝ, че трябва да разкрия истината. Казала бе, че нищо друго няма да я задоволи, освен истината. Спомних си страстта и нетърпението, с които бе изрекла думите си.
Бяхме се обърнали и вървяхме към къщата и изведнъж, без никакъв повод се сетих за нещо друго, което бе ми казала.
Беше ми споменала, че самата тя би могла да убие някого, но ако го направи, то би станало поради някаква наистина основателна причина.
22
След един от завоите на пътеката в алпинеума се появиха Роджър и Клемънси, които се движеха бързо към нас. Развяващият се спортен костюм на Роджър му стоеше много по-добре, отколкото официалното му облекло. Изглеждаше нетърпелив и развълнуван. Клемънси се мръщеше.
— Здравейте, вие там, двамата — извика Роджър. — Най-после! Бях започнал да си мисля, че никога няма да арестуват оная противна жена. Какво са чакали, не знам. Е, сега вече я спипаха с нейното нещастно приятелче — и се надявам, че ще ги обесят и двамата.
Клемънси се намръщи още по-силно и каза:
— Недей да бъдеш толкова груб, Роджър.
— Груб ли? Глупости! Умишлено хладнокръвно отровителство на беззащитен и доверчив стар човек — и щом като казвам, че съм доволен задето са задържали убийците, за да си понесат наказанието, ти ми говориш, че съм бил груб! Казвам ти, че с удоволствие бих удушил сам оная проклетница.
После добави:
— Тя нали беше с вас, когато полицаите дойдоха за нея? Как се държа?
— Ужасно беше — тихо рече София. — Беше се побъркала от страх.
— Така ѝ се пада!
— Недей да бъдеш отмъстителен — обади се Клемънси.
— О, знам, скъпа, но ти не можеш да ме разбереш. Не беше твоят баща. Обичах баща ми. Не разбираш ли? Обичах го!
— Досега трябваше да си го разбрал — подхвърли Клемънси.
Роджър ѝ отговори полушеговито:
— Нямаш никакво въображение, Клемънси. Ами ако бяха ме отровили мене…
Видях как притвори клепачи и стисна ръцете си. Рече троснато:
— Недей да говориш такива неща, дори и на шега.
— Не се безпокой, мила, скоро ще бъдем далеч от всичко това.