Тръгнахме към къщата. Роджър и София вървяха отпред, а Клемънси и аз завършвахме колоната. Клемънси каза:
— Предполагам, че сега… ще ни позволят да заминем, нали?
— Толкова ли бързате да заминете? — попитах аз.
— Съвсем съм съсипана.
Погледнах я изненадано. Тя срещна погледа ми със слаба отчаяна усмивка и поклати глава.
— Не сте ли разбрали, Чарлс, че през цялото време трябва да се боря? Да се боря за собственото си щастие. За щастието на Роджър. Така се боях, че семейството ще се опита да го убеди да остане в Англия. Че ще го задържат сред тях, обвързан със семейните им връзки. Страхувах се, че София ще му предложи някакъв доход и че той ще остане в Англия, защото това би означавало по-големи удобства и удоволствия за мен. Лошото на Роджър е, че не слуша. Хрумват му разни идеи, но никога не онова, което е необходимо. Та той не знае нищо. И като истински Леонидис си мисли, че щастието на жената е свързано само с удобства и пари. Но аз ще се преборя за собственото си щастие — наистина ще се преборя. Ще отведа Роджър надалеч и ще му създам живот, който е подходящ за него и в който няма да се чувства неудачник. Искам си го да бъде само мой — далеч от всички тях — и то веднага…
Изрече всичко това с приглушен и забързан глас, изпълнен с отчаяние, което ме изненада. Не бях допускал, че е толкова напрегната. Както и не бях допускал, че желае да притежава Роджър толкова силно и отчаяно.
Сетих се за странното изказване на Едит де Хавиланд. Думите „без да ги обожавам“ бе изрекла със странен глас. Замислих се дали не е имала предвид Клемънси.
Помислих си, че Роджър бе обичал баща си повече от всеки друг на света — повече дори и от жена си, колкото и да ѝ беше предан. За първи път установих колко настойчиво е желанието на Клемънси да запази за себе си своя съпруг. Виждах, че любовта ѝ към Роджър осмисля цялото ѝ съществуване. За нея той бе дете, съпруг и любовник.
Пред главния вход спря кола.
— Я гледай! — викнах аз. — Ето че и Джоузефин се върна.
От колата слязоха Джоузефин и Магда. На главата на Джоузефин имаше превръзка, но иначе изглеждаше съвсем добре.
Извика веднага:
— Искам да видя златните рибки — и хукна към нас и към шадравана.
— Миличка — опита се да я спре Магда, — по-добре е да влезеш първо вътре и да си полегнеш за малко, и не е лошо и да пийнеш малко бульон.
— Недей да се тревожиш, мамо — рече Джоузефин — Няма ми нищо, а освен това не обичам бульон.
Магда изглежда се колебаеше. Знаех, че Джоузефин би могла да излезе от болницата още преди няколко дни, но бяха я задържали само поради настояването на Тавърнър: Той не можеше да си позволи никакви рискове по отношение безопасността на детето, докато не затвореше заподозрените.
Обърнах се към Магда:
— Мисля, че чистият въздух ще ѝ подейства добре. Ще отида да я пазя.
Настигнах Джоузефин, преди да беше наближила шадравана.
— Докато те нямаше се случиха какви ли не интересни неща — рекох аз.
Джоузефин не ми отговори. Надничаше с късогледите си очи в шадравана.
— Не виждам Фердинанд — съобщи тя.
— А кой е Фердинанд?
— Онзи с четирите опашки.
— Тия рибки са много забавни. На мен ми харесва светлозлатистата.
— Много е обикновена.
— Онази бялата, на точките никак не ми харесва.
Джоузефин ме погледна презрително.
— Но това е шебункин. Те струват много — далеч повече, отколкото златните рибки.
— Не искаш ли да научиш какво се случи, Джоузефин?
— Мисля, че знам какво се е случило.
— Разбра ли, че бе намерено друго завещание и че дядо ти е оставил всичките си пари на София?
Джоузефин кимна отегчено с глава.
— Мама ми каза. Но аз вече знаех.
— Да не искаш да кажеш, че си го научила в болницата?
— Не, искам да кажа, че знаех, че дядо е оставил парите си на София. Чух го, когато ѝ го казваше.
— Пак ли си подслушвала?
— Да. Аз обичам да подслушвам.
— Не е хубаво да правиш това и запомни, че хората, които подслушват, чуват лоши неща за себе си.
Джоузефин ме погледна особено.
— Чух го какво говореше за мен, ако това имаш предвид.
После добави:
— Нани направо пощурява, ако ме хване, че подслушвам на вратите. Казва, че младите дами не правели такива неща.
— И има право.
— Ами! — възрази Джоузефин. — В наше време няма никакви дами. Така казаха специалистите по радиото. Казаха също, че било от-жи-ве-ли-ца — старателно произнесе думата тя.
Смених темата.
— Ти се прибра малко късно и не можа да присъстваш на голямото събитие — рекох аз. — Главният инспектор Тавърнър арестува Бренда и Лорънс.
Очаквах, че Джоузефин, в ролята си на млад детектив, ще бъде очарована от подобна информация, но тя само повтори с подлудяващия ме отегчен глас: