Тавърнър бе си позволил кратка почивка и пожела да излезем и да пийнем. Поздравих го по случай успешното приключване на случая и той ми благодари, но видът му далеч не беше тържествуващ.
— Е, всичко свърши — рече той. — Имаме доказателства. Никой не може да отрече, че имаме доказателства.
— Мислите ли, че ще ги осъдят?
— Невъзможно е да се каже. Уликите са съвсем косвени, но какво да се прави, при случаите с убийство е почти винаги така. Впечатлението, което ще създадат у съдебните заседатели, е много важно.
— А писмата не са ли достатъчни?
— На пръв поглед, Чарлс, писмата са съкрушително доказателство. Разкриват какъв е бил животът им заедно, когато е починал съпругът ѝ. С думи като: „още малко остана“. Но забележете, адвокатите на ответниците ще се опитат да го извъртят съвсем иначе — съпругът е бил толкова стар, че те естествено, са имали основание да го очакват да умре. В действителност никъде не се споменава, черно на бяло, че ще му сложат отрова, но някои от думите им биха могли да означават именно това. Зависи и от съдията. Ако е старият Карбъри, той ще ги съсипе веднага. Винаги е бил много праведен по отношение на прелюбодейците. Предполагам, че защитата им ще бъде поверена на Игълс или Хъмфри Кър — Хъмфри е великолепен при подобни дела, но предпочита клиента му да има добро име от войната или нещо подобно, за да може да си свърши работата. Ако трябва да защитава човек, отказал да служи в армията, няма да може да се прояви. Въпросът е дали съдебните заседатели ще ги харесат? Никога не можеш да бъдеш сигурен в тях. Но разберете, Чарлс, тия двамата никак не са симпатични. Тя е хубава жена, омъжила се за старец заради парите му, а Браун е невротизиран тип, отказал да служи по религиозни причини. Престъплението е до болка познато — дотолкова отговаря на схемата, че чак не ти се вярва, че те са го извършили. Естествено, могат да решат, че той го е извършил, а тя не е знаела нищо или обратното, че тя е отровителката, а пък той не е знаел нищо, но може да решат, че и двамата са виновни.
— А вие лично какво мислите? — попитах аз.
Тавърнър ме изгледа със студен и безизразен поглед.
— Нищо не мисля. Събрах фактите, предадох ги в следствения отдел и там решиха, че доказателствата са достатъчни. Това е всичко. Свърших си работата и съм дотук. Сега вече знаете всичко, Чарлс.
Но ми се струваше, че не всичко знам. Усещах, че Тавърнър не е напълно доволен.
Изминаха цели три дни преди да изкажа съмненията си пред баща ми. Той изобщо не бе споменавал за случая пред мен. В отношенията ни бе се появила някаква сдържаност, а ми се струваше, че знам каква е причината. Но трябваше да я превъзмогна.
— Трябва да си изясним нещата — започнах аз. — Тавърнър не е убеден, че ония двамата са го извършили, а и ти не си убеден.
Баща ми поклати глава. Каза, че Тавърнър е заявил пред него: „Нещата вече не са в наши ръце. Делото е предадено на прокуратурата. Повече нищо не можем да направим“.
— Но ти не смяташ, както и Тавърнър впрочем, че те са виновни, нали?
— Съдът ще реши.
— За Бога — викнах аз, — не ми отговаряй така служебно. Какво е личното мнение и на двама ви?
— Моето лично мнение не е толкова точно като твоето, Чарлс.
— Според мен е по-точно. Ти имаш повече опит.
— Тогава ще бъда откровен с теб. Просто… не знам!
— Значи може и да са виновни, така ли?
— О, да.
— Но не си сигурен, че са?
Баща ми сви рамене.
— Как мога да бъда сигурен?
— Недей да се измъкваш, татко. Друг път си бил сигурен, нали? Напълно сигурен? Без абсолютно никакви съмнения, нали така?
— Да, понякога. Но невинаги.
— Как ми се щеше да бъдеш сигурен и сега.
— И на мен ми се иска.
Замълчахме. Спомних си за двете сенки, промъкващи се през градината в мрака. Самотни, преследвани и уплашени. Бяха уплашени от самото начало. Дали пък защото се чувстваха виновни?
Но сам си отговорих: „Не е задължително“. И Бренда, и Лорънс се страхуваха от живота — и двамата не вярваха в себе си, както и в способността си да избягват опасности и поражения, но вече разбираха прекалено добре, че по схемата „извънбрачна любов, довела до убийство“ могат да бъдат обвинени във всеки миг.
Баща ми заговори предпазливо с мрачен глас:
— Хайде, Чарлс, да приемем нещата, както са. Нали все още си мислиш, че някой от семейство Леонидис е истинският престъпник?
— Не съвсем. Просто се чудех…
— Наистина си го мислиш. Може да грешиш, но наистина си го мислиш.
— Да — съгласих се аз.
— Защо?
— Защото… — обмислях аргументите си аз, опитвах се да си го изясня, да го проумея (да, ето това беше)… — защото те самите си го мислят.