— Те така ли си мислят? Интересно. Много интересно. Да не би да искаш да кажеш, че се подозират един друг или че действително знаят кой го е извършил?
— Не съм сигурен — казах аз. — Всичко е много неясно и объркано. Според мен, общо взето, те се опитват да скрият истината от себе си.
Баща ми кимна с глава.
— Но не и Роджър — продължих аз. — Роджър от все сърце вярва, че е била Бренда и също така иска да я обесят. Наистина е… приятно да бъдеш в компанията на Роджър, защото е естествен и неприкрит, а и няма никакви задни помисли. Но другите все се оправдават, изпитват някакво неудобство и постоянно ми напомнят, че Бренда трябвало да си вземе най-добрия адвокат и че трябвало да ѝ се помогне — но защо?
Отговорът на баща ми бе:
— Защото в душата си наистина не вярват, че тя е виновна… Да, логично е.
После, баща ми ме попита внимателно:
— Кой би могъл да бъде? Нали си разговарял с всички? В кого се съмняваш най-много?
— Не знам — отговорих аз. — И това ме кара да се чувствам ужасно. Никой от тях не отговаря на твоето „описание на убиеца“, но все пак чувствам… наистина чувствам, че някой от тях е убиец.
— София ли?
— Не. За Бога, не!
— Но в мислите си допускаш подобна възможност. Чарлс — да, така е, недей да отричаш. И е твърде възможно, още повече, защото ти отказваш да си го помислиш. Какво ще кажеш за другите? За Филип?
— Само ако допуснем някакъв невероятен мотив.
— Мотивите могат да бъдат невероятни, а могат да бъдат и безкрайно незначителни. Какъв е неговият мотив?
— Страшно ревнив е към Роджър — през целия си живот се е чувствал така. Предпочитанията на баща му към Роджър може да са го накарали да се реши. Роджър е бил пред разруха, после старият е научил. Обещал е на Роджър да му помогне да стъпи отново на крака. Да предположим, че Филип е разбрал по някакъв начин. Ако старият починел същата вечер, Роджър е нямало да получи никаква помощ. Роджър е щял да пропадне напълно. О! Знам, че звучи невероятно…
— А, никак не е невероятно. Не е нормално, но може да се случи. Човешко е. Какво ще кажеш за Магда?
— Тя се държи като дете. При нея… нещата са винаги преувеличени. Но изобщо нямаше да се подвоумя за нея, че е била замесена, ако не беше решила така неочаквано да изпрати Джоузефин в Швейцария. Все си мисля, че се е страхувала за нещо, което Джоузефин е знаела или че може да го каже…
— И после са ударили Джоузефин по главата, така ли?
— Е, сигурно не е била майка ѝ!
— Защо не?
— Но, татко, една майка не би…
— Чарлс, Чарлс, не четеш ли криминалната хроника? Непрекъснато пишат за майки, които са намразили някое от децата си. Само едното от децата си — към останалите са напълно предани. Има някаква връзка, някаква причина, но често е много трудно да се добереш до нея. Но когато се появи подобна необяснима ненавист, тя е много силна.
— Казвала е на Джоузефин, че е била сменена в родилното — неохотно признах аз.
— А детето дразнело ли се е от това?
— Не мисля.
— Кой друг ни остана? Роджър ли?
— Роджър не е убил баща си. Съвсем сигурен съм.
— Тогава да забравим за Роджър. Ами жена му — как ѝ беше името — Клемънси?
— Да — рекох аз. — Ако тя е убила стария Леонидис, поводът сигурно е много странен.
Разказах му за разговора ни с Клемънси. Казах, че според мен е възможно тя да е отровила предумишлено стареца в желанието си да отведе Роджър от Англия.
— Убеждавала е Роджър да заминат, без да казват на баща му. Но после старият научил за всичко. Щял е да подкрепи „Асошиейтед Кейтъринг“. Всичките надежди и планове на Клемънси са щели да пропаднат. А тя наистина отчаяно държи на Роджър — чак до обожание.
— Повтаряш думите на Едит де Хавиланд!
— Да. А Едит е другата, за която си мисля, че може да го е извършила. Но не виждам защо. Мога да си представя, че е могла да поеме ролята на съдник само ако е сметнала, че има някаква достатъчно убедителна причина. Тя си е такава.
— Но тя е била много загрижена Бренда да получи необходимата защита, нали?
— Да. Предполагам, че поради някакви угризения. Нито за миг не съм си мислил, че ако тя го е направила, би искала подозренията да паднат върху тях.
— Вероятно не. Но тя би ли посегнала на детето, Джоузефин?
— Не — тихо отвърнах аз. — Не ми се вярва. Но това ми напомня за нещо, което ми каза Джоузефин и непрекъснато ми се върти из главата, но не мога да се сетя какво беше то. Забравил съм. Но е нещо, което не се връзва съвсем с всичко. Ако можех да се сетя…
— Няма значение. Ще се сетиш. Сещаш ли се за нещо друго или пък за някой друг?
— Да — отвърнах аз. — И никак не е маловажно. Какво знаеш за детския паралич? Имам предвид последиците върху психиката?