— Разбира се, че знам това — кимна в съгласие Джоузефин.
— На два пъти вече едва се отърва. При единия от опитите едва остана жива. При втория бе отнет нечий друг живот. Не разбираш ли, че ако продължаваш да се перчиш навсякъде и да викаш с все глас, че знаеш кой е убиецът, ще последват още опити и или ще умреш ти, или пък някой друг?
— В някои книги убиват човек след човек — уведоми ме с удоволствие Джоузефин. — И накрая разбираш кой е убиецът, само защото той или тя е останал, или останала.
— Но това не е детективски роман. Тук сме в Трите фронтона, в Суинли Дийн, а ти си едно глупаво момиченце, което е чело повече, отколкото му е необходимо. Ще те накарам да ми кажеш каквото знаеш, а ако трябва, така ще те напляскам, че ще ме запомниш.
— Но аз винаги мога да ти кажа нещо, което не е вярно.
— Можеш, но няма да го направиш. Във всеки случай, какво чакаш?
— Ти не разбираш — рече Джоузефин. — Може би никога няма да кажа. Виждаш ли, може би… обичам онзи, който го е направил.
Замълча, сякаш да ми даде време, за да го разбера.
— А ако все пак кажа — продължи тя, — ще го направя както трябва. Ще събера всички, а после ще разкажа всичко подробно — ще посоча уликите и накрая ще изрека неочаквано: „И това беше ти…“
Вдигна пръст като обвинител, но в тоя миг в стаята влезе Едит де Хавиланд.
— Хвърли огризката в кошчето за боклук, Джоузефин — разпореди се Едит. — Имаш ли носна кърпичка? Пръстите ти лепнат. Ще те изведа с колата. — Отправи ми многозначителен поглед и добави:
— По-добре е да не си тук за час-два.
И тъй като Джоузефин не беше съгласна. Едит добави:
— Ще отидем до Лонгбридж да хапнем сладолед.
— За мене два — рече със светнал поглед Джоузефин.
— Може би — каза Едит. — А сега, иди да си вземеш шапката, палтото и тъмносиния шал. Днес е студено. Чарлс, най-добре е да я придружите, докато си вземе нещата. Не я оставяйте сама. Трябва да напиша няколко бележки.
Едит седна на бюрото, а аз придружих Джоузефин навън от стаята. И без предупреждението на Едит, нямаше да се откъсна от Джоузефин.
Убеден бях, че над детето е надвиснала непосредствена опасност.
Когато Джоузефин свърши с обличането под зоркия ми надзор, в стаята влезе София. Остана силно изненадана, че ме вижда при Джоузефин.
— А, Чарлс, да не си станал бавачка? Не знаех, че си тук.
— Аз отивам с леля Едит до Лонгбридж — важно съобщи Джоузефин. — Ще ядем сладолед.
— Брр, в тоя студ ли?
— Сладоледът е винаги приятен — възрази Джоузефин. — Ако ти е студено отвътре, от него ти става по-топло отвън.
София се намръщи. Стори ми се разтревожена, а ме изненадаха сенките под очите ѝ, както и пребледнелите ѝ страни.
Върнахме се обратно в стаичката. Едит затваряше два плика с писма. Изправи се бързо.
— Тръгваме веднага — реши тя. — Казах на Еванс да докара форда.
И излезе в коридора. Последвахме я.
Погледът ми отново бе привлечен от куфарите и залепените върху тях сини етикети. Не знам защо, но те ми навяваха неясно безпокойство.
— Денят е доста приятен — забеляза Едит де Хавиланд, докато слагаше ръкавиците си и поглеждайки към небето. Пред къщата чакаше „Форд 10“.
— Студено е, но пък е свежо. Истински английски есенен ден. Колко красиви са дърветата с голите си клони на фона на небето — и тук-таме е останал по някой златен лист…
Замълча за малко, после се обърна към София и я целуна.
— Сбогом, скъпа — рече тя. — Недей да се тревожиш прекалено много. Някои неща трябва да се приемат, каквито са, и да се преживеят.
После извика „Хайде, Джоузефин“ и се качи в колата. Джоузефин се покатери и седна до нея.
Двете замахаха с ръце, докато колата потегляше.
— Мисля, че тя е права и е по-добре Джоузефин да се махне за малко. Но трябва да накараме детето да ни каже каквото знае, София.
— Вероятно не знае нищо. Просто ни разиграва. Нали я знаеш, обича да се прави на много важна.
— Не е съвсем така. Откриха ли каква е била отровата в какаото?
— Предполагат, че е дигитални. Леля Едит взема дигиталин заради сърцето си. В стаята ѝ има цяло шишенце с таблетки. А сега шишенцето е празно.
— Трябвало е да държи лекарството заключено.
— Беше го заключила. Но предполагам, че на някого не е било трудно да открие къде е държала ключа.
— На някого ли? Кой е той? — Погледнах отново към купчината багаж. И изведнъж извиках високо:
— Те не могат да заминат. Не трябва да им се позволява.
София ме погледна изненадано.