Разбрах как умишлено е насочила вниманието ми към себе си, когато беше в парното помещение. И целенасочено е разхвърляла стаята си, преди да отиде в пералнята.
Но когато се е върнала от болницата и е установила, че Бренда и Лорънс са арестувани, сигурно е била разочарована. Случаят е бил приключил и тя — Джоузефин, вече е нямало да бъде в центъра на вниманието.
И така, откраднала е дигиталина от стаята на Едит и го е сложила в чашата си с какао, която е оставила недокосната на масата.
Знаела ли е, че Нани ще я изпие? Вероятно. От това, което ми разказа сутринта знаех, че не е понасяла забележките на Нани. А може би Нани, въз основа на дългогодишната си работа с децата, е подозирала нещо? Струва ми се, че Нани знаеше, винаги е знаела, че Джоузефин не е била нормална. Поради преждевременното си умствено развитие, Джоузефин е изостанала в морално отношение. Може би и тук се смесваха различните наследствени фактори — онова, което София бе нарекла „безмилостността на семейството“.
У нея авторитарната безмилостност на семейството на баба ѝ бе се смесила с безжалостния егоизъм на Магда, която зачиташе единствено собственото си мнение. Сигурно също бе страдала, чувствителна като Филип, от клеймото, че е грозна — че е нежеланото дете в семейството. И накрая, бе наследила нещичко от силната жилка на Леонидис, особена сама по себе си. Беше внучка на Леонидис, наследила неговия ум и неговата хитрост, но ако той беше отдавал любовта си на близки и приятели, то тя беше се вглъбила в себе си.
Реших, че старият Леонидис е бил разбрал нещо, което никой от останалите не е усетил: че Джоузефин би могла да бъде опасна както за другите, така и за себе си. Не е позволил да я изпратят на училище, защото се е боял, че ще направи нещо лошо. Искал е да я предпази, като я държи вкъщи, а сега вече разбирах настойчивостта му София да се погрижи за Джоузефин.
Ами неочакваното решение на Магда да изпрати Джоузефин в чужбина — и то ли беше породено от страх за детето? Не, вероятно не е бил осъзнат страх, а по-скоро някакъв неясен майчински инстинкт.
Ами Едит де Хавиланд? Дали в началото е подозирала, после се е уплашила — и накрая е разбрала всичко?
Погледнах към писмото, което държах.
Уважаеми. Чарлс. Настоящото е лично за вас — и за София, ако сметнете за необходимо. Мисля, че е задължително някой да научи истината. Намерих приложеното тук в изоставената кучешка колиба до задната врати. Тя го е криела там. Бележникът потвърждава онова, за което вече се досещах. Действията, които ще предприема, може да са правилни или погрешни — не знам. Но животът ми, така или иначе, е към края си, а не искам детето да страда така, както вярвам, че ще страда, ако трябва да ѝ се потърси сметка за извършеното от нея.
В котилото винаги има по някой, който не е „съвсем наред“.
Нека Бог ми прости, ако съм сгрешила, но съм го направила от любов. Бог да ви благослови и двамата със София.
Поколебах се за миг, а после подадох писмото на София. Отворихме заедно пак черния бележник на Джоузефин.
Днес убих дядо.
Разгърнахме страниците. Съдържанието му бе удивително. Помислих си, че би било интересно за някой психолог. С ужасяваща яснота се разкриваше лудостта на извратения егоизъм. Мотивите за престъплението бяха изложени по детски просто и непринудено.
Дядо не ми позволяваше да ходя на балет, затова реших да го убия. После ще отидем да живеем в Лондон и мама няма да ми забранява да играя балет.
Ще дам само няколко примера. Но всичките са показателни:
… Не искам да ходя в Швейцария. Няма да отида. Ако мама ме застави, ще я убия и нея, само че нямам отрова. Може би с някакви билки. В книгите пишат, че някои от тях са отровни. Юстас ме ядоса много днес. Казва, че съм момиче, от което няма никакви полза, и че е глупаво да се занимавам с разследване. Нямаше да ме смята за глупава, ако знаеше, че аз съм извършила убийството. Чарлс ми харесва — но е доста глупав. Не съм решила все още на кого да припиша убийството. Може би на Бренда и Лорънс — Бренда се държи лошо с мене — казва, че нещо не съм наред, но обичам Лорънс — той ми разказа за Шарлот Корде, която убила някакъв човек в банята му. Но не е постъпила много умно.
Но написаното накрая беше съвсем разобличително:
Мразя Нани… Мразя я… Мразя я… Казва, че съм само едно малко момиченце. Казва, че съм се перчела. Тя е накарала майка ми да ме изпрати в чужбина… Ще я убия и нея — мисля, че лекарството на леля Едит ще свърши работа. Ако има още едно убийство, полицаите ще дойдат пак и ще стане отново интересно.
Нани е мъртва. Доволна съм. Още не съм решила къде да скрия шишенцето с хапчетата. Може би в стаята на леля Клемънси — или пък на Юстас. Когато остарея и умра, ще оставя тоя бележник, адресиран до началника на полицията и тогава ще видят каква голяма престъпница съм била.