— След като се изкъпах, спах двайсет часа и пак бях готов за работа. Всички френски ранени, прибрани от французите през последните десет дни, бяха откарани на юг в Перуджа, Асизи, даже в Рим. Почти всички в сиенската болница бяха от двора.
— Трябваше да се наместват и гипсират счупени кости, да се отварят шевове и да се правят нови операции. И все пак раните, които трябваше да са се инфектирали и да са убили пациентите, бяха удивително чисти. Разкъсаните артерии сякаш сами се бяха затворили, кръвоизливите бяха спрели. Полковникът беше опитен лекар — той оперираше, а аз му асистирах. Цяло денонощие оперирахме без прекъсване и не умря нито един.
— Фронтът се придвижваше на север. Позволиха ми да живея при френските офицери. Генерал Жуен посети болницата и ми благодари за онова, което бях направил за французите. След това ми повериха грижите за петдесетимата немци. След месец евакуираха всички ни в Рим. Никой от немците повече нямаше да участва във войната, затова с помощта на Червения кръст уредиха репатрирането им.
— Върнаха ли се у дома? — попита американецът.
— Всички — отвърна лекарят. — Медицинският корпус на американската армия прибра своите хора и от Остия ги откара в Съединените щати. Вирджинците си отидоха в Шенандоа, тексасците — в щата на Самотната звезда. Момчето от Остин, което беше плакало за майка си, също се прибра в Тексас. Стомашната му стена беше зараснала без никакви усложнения.
— След освобождението на Франция откараха и френските ранени. Британците ме взеха със себе си. Генерал Александър беше на обиколка в римската болница и чу за този двор. Каза ми, че ако дам честната си дума и на него, ще ми позволят до края на войната да се грижа за германските ранени в британска военна болница. Обещах му. Германия и без това беше изгубила. През есента на хиляда деветстотин четирийсет и четвърта вече всички го знаехме. Мирът дойде с окончателната капитулация през май четирийсет и пета и аз се прибрах в родния си опустошен Хамбург.
— Тогава какво правите тук след трийсет и една година? — попита американският турист.
Виковете от Пиаца дел Кампо се чуваха ясно. Един от конете бе паднал със счупен крак. Ездачът беше в безсъзнание, но останалите деветима продължаваха.
Побелелият мъж сви рамене и бавно се огледа.
— Мисля, че през онези три дни на този двор се случи чудо. Но то нямаше нищо общо с мен. Аз бях млад и жаден за работа лекар, но не бях чак толкова добър. Чудото беше свързано с момичето.
— Ще има и други шествия — промълви туристът. — Разкажете ми за момичето.
— Добре. През есента на четирийсет и пета ме върнаха в Германия. Хамбург беше под британска окупация. Отначало работих в тяхната, а после в хамбургската главна болница. През четирийсет и девета отново станахме независима република и аз се преместих в частна клиника. Тя процъфтя. Ожених се, родиха ни се две деца. Животът стана по-хубав, Германия се възроди. Напуснах болницата и основах собствена малка клиника. Лекувах новобогаташите и също забогатях. Но никога не забравих този двор и момичето с послушническите одежди.
— През шейсет и пета се разведох след петнайсет години брак. Децата бяха още малки — беше им мъчно, но ни разбираха. Имах пари, бях свободен. През шейсет и осма реших да се върна тук и да я потърся. Просто за да й благодаря.
— Значи пак сте я открили?
— В известен смисъл. Бяха изтекли двайсет и четири години. Предполагах, че е близо петдесетгодишна, също като мен. И че все още е монахиня или, ако поради някаква причина е напуснала манастира, е омъжена жена с деца. Затова през лятото на шейсет и осма пристигнах, наех стая във Вила Патриция и започнах да я търся.
— Първо обиколих всички девически манастири. Те бяха три, на три различни ордена. Наех преводач и разговарях с игуменките. Две от тях бяха там още от войната, третата беше дошла по-късно. Описах им послушницата, която търсех, но монахините поклатиха глави. Повикаха най-старите сестри, но и те не можаха да ми помогнат.
— Особено странна беше одеждата й — бледосива с по-тъмносив символ, извезан отпред. Никой не беше виждал такава. Нито един орден нямаше бледосиви одежди.
— Хвърлих мрежата по-нашироко. Може да беше от орден извън града и през онази последна седмица на германската окупация да беше гостувала на роднини в Сиена. Обиколих Тоскана в търсене на девическия манастир, от който беше дошла. С помощта на вече губещия търпение преводач проверих всички видове одежди, носени от монахини в миналото и настоящето. Имаше няколко бледосиви, но никой не беше виждал кръста със счупеното рамо.