- Накарай ги да ни издърпат, Вълк! - изграчи тя. Не знаеше дали той разбира говор, пък и не и пукаше. Земята стенеше, изтощавайки се бързо в един припадък, който все още можеше да смъкне всички тях долу, и тя знаеше, че изобщо не са близо до спасението все още. - Побързай!
8
„Какво? - Грег отправи поглед към грубия тухлен под. Можеше да се закълне, че тухлите бяха помръднали. - Освен ако не полудявам.“ Оборът беше толкова студен, че дъхът им излизаше на струйки, но Грег все още чувстваше внезапна тревожна пот по горната си устна. Още едно ярко бодване прониза очите му, докато чукът на главоболието блъскаше в главата му. „Моля те, боже, моля те! Не може да полудявам сега. Не сега!“
Това, което го убеди, че все още е полунормален, беше Дейзи - неговият голдън ретривър, - която взе да плете крака и да лае предупредително. Така Грег разбра, че и тя го е почувствала. Имаше и нещо друго - звук, който не беше от Мик Джагър или от китара, нито пък от лигавите хлипания на Дейл. Беше слаб и далечен кух тътен.
„Това беше истинско. Чух го. Какво, по...“ Грег хвърли поглед нагоре към Пру, който стоеше, подпрян на десния си лакът. Бръчка на безпокойство бе врязана между веждите му. На седемнайсет Пру беше две години по-стар от него и едно от най-големите деца, които Грег някога бе виждал: два метра висок, с квадратни челюсти и широк - от онзи тип дебеловрати мечоци, за които всеки училищен треньор по американски футбол би продал душата на баба си. Пру беше и единственото момче, което Грег смяташе за нещо близко до приятел напоследък, след като Питър и Крис ги нямаше. „Пру също го чу. Може ли да е гръмотевица?“ Грег хвърли бърз поглед към прозорците на обора. Нямаше светкавица, само спокойната разсеяна зелена светлина на пълната луна. Освен ако не валеше сняг близо до Горното езеро. Това можеше да е обяснение. Непрекъснато имаше гръмотевични бури със сняг около Големите езера. „Но езерото е на повече от 150 километра. Дори там да гърмеше, не би трябвало да го чуваме тук.“
Подът потръпна отново в странно полюляване. Мръсните опръскани с кръв тухли се надигнаха, сякаш гигантско подземно чудовище се бе претърколило в съня си. Вибрацията - много по-силна отпреди - се разля по прасците и бедрата на Грег.
- По дяволите! - каза той. - Почувствахте ли това, момчета?
9
Бяха само на три метра от ръба, после на метър и половина. Прихванала се за издатината, стиснала лявата китка на Вълка, Алекс успя да направи едно последно спънато накланяне и почувства скалата под ботушите си да се хлъзга и да мърда. Червена ракета от болка премина през десния и глезен. Без да и обръща внимание, тя се оттласна от издатината...
И попадна право в кошмар.
Светът се разпадаше по шевовете. Тътенът на земята беше внушителен. Отдолу се чуваше стържене, което контрастираше с острите пукания и писъци на пренапрегнатата скала. Неравни пукнатини бележеха снега, шепата дървета от лявата и страна не се люлееха, а буквално подскачаха напред-назад. Короните на няколко дървета се прекършиха, оставяйки дънери, които не бяха нищо повече от разрушени отломки. Имаше прясно навалял сняг от предишната нощ, но жестокият студ беше втвърдил долните слоеве. С всяко потрепване на земята този по-скован и по-твърд леден слой се пукаше и отместваше на нестабилни пластове.
„Боже, не започваха ли така лавините? - Тя гледаше назъбеното парче, голямо колкото детска шейна, да трепти при издигането. - Трябва да се махнем от хълма, преди да се срине.“
Кратък бърз поглед. Луната залязваше и светлината вече не беше неоновозелена, а мрачносребриста и толкова лоша, че останалите - общо шестима Променени, включително Вълка - бяха само тъмносиви силуети с момчешка форма, качулките на анораците им бяха стегнати здраво, а лицата им изглеждаха като призрачни овали. Петимата, които ги издърпаха догоре, трепереха като студено масло, пращящо по горещ тиган. Страхът им беше червено сьскане в носа и. На Вълка му беше толкова трудно да се държи на краката си, колкото и на нея, той пусна китката и, за да подхване неумело въжения хамут. Другите момчета се олюляваха, работеха по безнадеждната задача да съберат въжето и се опитваха да приберат принадлежностите си. Но един Променен привлече вниманието и, защото миришеше... познато. Кой беше това? Тя повдигна нос и вдиша въздуха. Към тях от края на колоната от Променени, които издърпаха нея и Вълка на безопасно място, залиташе едно високо момче със скосени рамене, а чертите му бавно излизаха от мрака.
И тя помисли: „Не, не, не може да бъде!“.