Пред него елите изскочиха от мрака. После той забеляза възлест смолист бор отдясно. Това беше още по-добре, защото най-ниските му клони бяха още по-високо - на около два метра от земята, и бяха дебели колкото бедрото му. Той се хвана за ствола, заби пръстите си в него и се закатери нагоре. Дори не помисли за това, че може да се подхлъзне. Като момче се беше катерил и по-високо, беше поемал по-големи рискове. В ума му проблясна мисълта, че вече отдавна не е хлапе от категория „перо“, което се катери към къщата си на дървото, за да чете, да мечтае или да дръпне първата си цигара, и че това беше ужасен риск, и откъде щеше да намери сила и издръжливост?
После спря да мисли и скочи. Дланите му шляпнаха върху дървото, той се вкопчи в кората и започна да се изтегля, да се издига от снега, люлеейки се като гимнастик. Прехвърлил крак нагоре, седна, подпъхна първо едното стъпало под себе си, после другото и се изправи. Отдясно стърчеше друг клон под ъгъл трийсет градуса, който беше лесен за възсядане. Пътеката оставаше точно между краката му.
Питър бръкна в дългата си руса коса и извади тънък шип от кост. Същата, която беше крил между бузите на задника си. Беше от онова ляво стъпало. През последната седмица той усърдно беше изпилил костта до игла - идеална за вадене на око или напъхване в гърло. Разбира се, ако всичко друго пропаднеше, той все още имаше ножа. Ръцете си. Зъбите си. Но наистина искаше да опита костта.
Наостри уши при звука на мъжко дишане, скърцане на сняг. „Изчакай, чакай...“ В ума му онова крилато нещо също чакаше напрегнато, с притаен дъх. После се появи Ланг, минаващ точно отдолу: изгърбен влачещ се старец в сивкавозелена униформа.
„Сега!“ Питър се пусна. За милисекунда падаше свободно, въздухът свистеше покрай ушите му. В последния миг Ланг сигурно беше усетил нещо, защото Питър видя как стреснат обърна сребристия овал на лицето си към него и взря нагоре черните си подобни на дупки очи. „Очи, очи в мрака, очи в камъка.“ Стъпалата на Питър цапардосаха челото на Ланг, ударът разтърси петите му и потръпна в пищялите му. Едно диво ах изскочи от устата на пазача. Питър падна на снега, претърколи се, нагласи стъпала и се покатери върху Ланг, който все още беше по гръб като костенурка и се давеше в кръв. Старецът го забеляза, опита се да вдигне ръцете си, но Питър ги избута встрани и падна върху гърдите му, а когато Ланг се опита да го отхвърли, момчето го блъсна със зашеметяващ удар. Чу се пукане, когато носът на пазача се сплеска и цяла река кръв рукна от него.
- Ка-как? - изгъргори Ланг. Старецът беше дълбоко в снега, загубил всякакво предимство. Опита слаб удар, който Питър блокира с ръка. - Как у-успя да...
- Има ли значение? - Запъвайки колене в издутините на раменете на мъжа, Питър натисна, докато Ланг изстена. Пъхна костената игла между средния и безименния пръст на дясната си ръка, а с лявата обхвана врата на Ланг и стисна - не за да го смачка, но достатъчно, за да потъмнее лицето на пазача. Питър задържа трептящия костен шип точно под лявото му око толкова близо, че очите на стареца се кръстосаха. - Ти си предател и ще те убия. Но първо ще те ослепя. Ще го чуеш като тихо пукване. - Питър погледна злобно и прокара език по долната си устна, почиствайки я от кръвта на Ланг. - После ще го изям. Ще изтръгна езика ти, за да не можеш да викаш. Ще те разкъсам парче по парче.
- Питър - гласът на Ланг беше носов, заглушен и думата прозвуча като „Пиуъ“. Дишаше тежко, гърдите му се надигаха под бедрата на момчето. - Не бях... не бях само аз. Беше и Уелър, беше... ъх! - думите му заглъхнаха, когато Питър натисна.
- Не ми пука. - С оголени зъби Питър стисна мятащия се старец. Цветът на лицето на Ланг премина от червено цвекло до пурпурно, посиняващият му език се издаде напред през розова пяна. - Искам само ти да умреш, Ланг. Да умреш и да знаеш, че аз те бия, че аз те бия, че аз съм те хванал и...
Питър почувства удара, отчете сблъсъка като твърдо блъсване, което го тръшна вляво и го събори от тялото на Ланг. Той се търколи по снега и падна тежко на лявата си китка. Болка прогори лакътя му. Китката се огъна, той се преметна и се удари в нещо, а лицето му беше наполовина заровено в снега. Плюейки, се претърколи, наясно, че иглата беше изчезнала. „Още имам ножа.“ Той запъна пети и се изправи, прасците му бяха напрегнати. Готов бе да скочи... и усети как сърцето му се сгърчи от ярост.
Заел бойна позиция, Дейви - Променено момче, което Питър не беше виждал от повече от две седмици - само чакаше. Носеше бял камуфлаж. Коженият му нашийник беше като черен прорез през врата му и имаше нещо ужасно сбъркано с очите му. В началото Питър помисли, че Дейви е бил ослепен, че очните му ябълки са били издълбани, оставяйки само алени кухини. Но после осъзна, че бялото в очите му вече е наситено тъмно кървавочервено.