Шепотът на Стомната: „Какво става с онова нещо? С очите им?“.
- Не! - думата излезе като ръмжене от устните на Питър. - Не, той е мой! Ланг е...
Изправяйки се, той скочи. В същия момент Дейви копира точно движението на Питър: едно зловещо тихо pas de deux181. Двамата се сблъскаха във въздуха, после се строполиха на снега в една разменяща си удари плетеница. Юмруците на Питър блъскаха по камуфлажния костюм на Дейви, докато той плъзгаше ръцете си по голата му кожа. Пъхайки крака под гърдите на момчето, Питър го отхвърли в салто, а после, залитайки в дълбокия сняг, се претърколи на лявата си страна точно навреме, за да види как Дейви някак се катурна, удари се, падна и се закрепи на крака пъргаво като акробат. За част от секундата момчето вече беше стабилно и напредваше през снега. Питър се обърна на ръце и колене, но не достатъчно бързо, за да избегне Дейви, който се метна на гърба му. Секунда по-късно дясното рамо на Питър се взриви от болка.
- А-а-а! - това вече болеше. Надигайки се, Питър замахна и започна да се върти в луд кръг.
Притискайки се като вълк, залепен за плячката си, Дейви пренагласи челюстите си и заби зъби още по-дълбоко в мускула. Питър усети как по гърба му шурва кръв. Той се пресегна диво с нокти към лицето на момчето, но после съобрази, че е по-тежък, хвърли се право назад и падна в снега. Усети как хватката на хлапето отслабна, а подлудяващого триене на челюсти внезапно спря. Ревящ от болка и ярост, Питър изрита, извъртя се, впи единия си юмрук в косата на Дейви и приготви другия за удар...
Оранжево-червен пламък от болка се взриви в главата му - необятен гръм като вълна от напалм. Питър изстена в агония, когато друга шокова вълна удари гърба му. Все още крещящ, той рухна. Болката беше като разтопена лава и го погълна напълно. През врявата той долови глас, който познаваше твърде добре:
- Добре, момко. А сега нека всички се успокоят!
Така внезапно, както го беше помела, болката се изпари, сякаш някой беше натиснал скрит ключ. Търкаляйки се в снега, Питър обърна поглед към мястото, на което стоеше Фин - масивен и набит монолит в униформа, черна като гарваново крило. Дълъг извит паранг191 стоеше в ножница на лявото му бедро. На дясното почиваше колт с перлена дръжка. На двата фланга имаше две Променени момичета в бели камуфлажни униформи. И техните очи бяха като тези на Дейви: кървавочервени езера.
- Отпусни се, момко! - каза Фин.
- Не, не! - Питър се претърколи на четири крака като животно. - Остави ме да довърша!.
- Ще довършиш, но не днес и не с Дейви. Освен ако не искаш да повторим?
Беше въпрос, който не изискваше отговор. Питър изплю топка кръв.
- Как го направи?
- О, сложно е. Хайде, на крака! Всички тук сме приятели.
- Не съм твой приятел. - Кръвта от разкъсаното рамо се разтече до кръста му и по дясната му ръка, като покапа от върха на лакътя му и стопи снега. Червеното искреше зловещо върху бялото като очите на момичетата и на Дейви върху белите овали на лицата им и вероятно като неговите собствени. - Нито негов. Нито техен.
- Ти си мой. - Напуканото лице на Фин не се ухили. - Аз съм твоят свят, Питър. Погледни се! Гол като сойка, но не ти е студено, нали? Нямаш нужда да спиш?
- Не. Но сънувам. - Отляво видя Ланг, който кашляше и се мъчеше да седне. Вече на крака, Дейви се плъзна отдясно на Фин. Кръвта на Питър беше оцапала устата на хлапето в капеща клоунска усмивка. - С широко отворени очи - каза Питър. - Сънувам кошмари.
- А, да, ретроспекциите. Те ще отшумят. Те са... бъг.
- Даваш ми наркотици от началото, нали? Когато бях в лазарета и после, когато се пречупих и ядох... - премълча останалото. - Ще отшуми ли?
- Вероятно, но искрено се надявам да не става. Връщането е гадно. Но ти беше твърде добър образец, за да пропусна. Мозъкът ти вече беше различен. Знаем го, защото си още жив - Фин го възнагради с един вид любопитство, запазен за нов и очарователен лабораторен образец. - Наистина ли искаш това да отшуми, Питър? Да свърши?
- А-аз... - започна той и спря. Не бяха ли това два различни въпроса? Да бъде с Фин, да, той искаше това да свърши. Но язденето на тази еуфория не приличаше на нищо, изпитвано досега. И наистина, беше ли толкова лошо? „Не. Искам това чувство да се върне. Аз съм нов, различен, по-добър, отколкото бях, но ако мога да се придържам към този, който бях, може би мога да го използвам по някакъв начин.“ А колкото до крилатото нещо, мърморещо на мрачния си език... можеше да живее с това. Което май доказваше, че наистина беше ненормален и никога нямаше да се върне независимо от всичко. Може би Саймън беше прав: „Ти беше изгубен, когато реши, че Зоната е добра идея - Н- каза той.