- Не съм изненадан. Страхотно надрусване, нали? Обзалагам се, че това рамо не е много щастливо, но ти ще го преживееш. И цялата тази енергия? Ма-а-ания? - Фин размърда дебелите си вежди, които бяха бели също като подстриганата му във войнишко каре коса. - Не си неразрушим, но си различен. Кажи ми! Да предположим, че беше убил Ланг, какво се надяваше да се случи после? Къде щеше да избягаш?
Питър осъзна, че не беше мислил толкова напред. Странно как тази електрическа червена еуфория се оттичаше. Вече можеше да усети как тялото му хленчи след нея, копнеещо за треската.
„Няма връщане в Рул или дори при Крис. Мога само да притискам лице към прозореца. Аз съм изгнаник, Азазел201, червената юница, която носи всички грехове, пратена да се скита в пустинята.“ Като се имаха предвид очите му, това беше уместно.
- Стигнал си твърде далеч, за да се върнеш - каза Фин, сякаш Питър беше проговорил на глас. - И знаеш ли защо? Защото ти избра да живееш. Да оцелееш на каквато и да е цена.
- Избрах?! - тук нямаше замесен избор, Фин го беше пречупил. - Даде ми наркотици, заключи ме в клетка, накара ме да се бия, не ми даваше вода или х-храна... - езикът му се препъна.
- Ти избра да се биеш, да ядеш. Ти сам се пречупи, Питър, заради компромисите, които искаше да направиш, и заради правилата, които беше готов да нарушиш, за да останеш жив. И не виждаш ли? Ти си Промененият.
- Не. - Трябваше да има начин да се излезе от другия край на това. - Какво искаш? Ако съм бил експеримент, ако те са... - Той кривна глава към червенооките ужаси. - Сега какво?
- Зависи. Какво би искал ти?
„Отмъщение.“ Защото какво пък? Вече беше загубен.
- Искам това, което идва при мен. - Посочи с капещ пръст към Ланг. - Ти имаш мен, но аз искам него.
- В мечтите ти - изгъгна пазачът и изплю желиран сьсирек.
- Какво ще кажеш за размяна? - каза Фин. - Аз ти давам нещо, ти ми даваш нещо.
- Какво? - Стреснат, Ланг погледна нагоре, очите му бяха ококорени над пурпурния лигавник. - Шефе?
- Размяна? - смехът на Питър беше като рязък грак. - Какво е останало, което бих могъл да имам или да дам?
- Няколко неща - каза Фин. - Зависи колко силно искаш Ланг, предполагам.
- Какво? - Ръката на пазача се плъзгаше към пистолета, докато той отстъпваше назад. - Сделката ни не беше такава.
- Е... - Черните очи на Фин се стрелнаха към Дейви. - Сделките се развалят.
- Не мисля така - започна Ланг, когато хлапето се вцепени като куче, доловило нова миризма. За по-малко време от това, необходимо за едно мигване на око, двете момичета се завъртяха в зловещ тих синхрон към Ланг.
- Как го правиш? - попита Питър остро, точно когато осъзна нещо друго. В момента, в който Променените реагираха на Фин, тази електрическа червена треска също прогърмя през мозъка му, но вече беше много по-заглушена, едва сърбеж. Мислите му все още бяха ясни. „Сякаш прихващам само излишъка.“
- О, проба и грешка. - Устата на Фин се разтегна в озъбено ухилване. - Работя по това от известно време. От десетилетия. Много преди светът да ми направи огромната услуга и да ни даде Чъкитата.
Сякаш внезапно освободени от това, което ги държеше на място, момичетата нападнаха. Тръгнаха толкова бързо, че Ланг не можа да освободи оръжието си. За миг първото момиче избута с глава стареца на снега, докато другото притисна ножа си до гърлото му.
„Как прави това?“ Питър гледаше как едното от момичетата конфискува пистолета на Ланг.
- Това... телепатия ли е?
- Не съвсем - каза Фин. - Поне не по начина, по който ти го описват книгите и филмите.
- Ш-ш-шефе! - изрева Ланг, очите му бяха кръгли като луни, когато проточи врат над острието на момичето. - Бях верен. Имахме сделка!
- Аз... - фин вдигна пръст, когато вечно висящото на хълбока му уоки-токи изцвърча. - Би ли задържал тази мисъл, Ланг? Малко съм зает тук.
- Ама, шефе!
- Ш-ш-шт! - Фин изшътка на стария човек, сякаш гълчеше двегодишно дете: „Не, Джони, никакви бонбони преди вечеря!“. - Не ме ядосвай, Ланг!