Но тогава и просветна - хлапето с растите не идваше към нея. Грешен ъгъл. Очите и потърсиха отново и тогава видя къде отиваше той.
Вълка беше може би на петнайсет метра вдясно от нея, близо до мястото, където бяха изскочили от мината. Той лежеше по гръб, но не мърдаше. Боже, в безсъзнание ли беше? Беше загубил много кръв. Може би не беше от падането. Може би бе припаднал. Тя се опита да му извика, но се спря, преди викът да се изплъзне от езика и. „Няма значение. Нека старият Боб Марли се тревожи за него! - и продължи още по-сурово: - Поне така няма да се налага да решавам дали да го застрелям.“
Но не можеше да нагласи крака си. Земята се мяташе, опитваше се да я отръска от кожата си. Дишайки тежко, тя придърпа лявото си коляно към корема, заби ръце и се надигна. Ските се бяха прекатурили в снега, а пушката... Къде беше пушката? Погледът и закачи сиво-зелен отблясък лунна светлина точно от другата страна на купчината ски, отразена от мерника на пушката. „Да!“ На ръце и колене тя пропълзя към оръжието, борейки се с тресящата се земя, пробивайки си път около ските.
Протегна се към оръжието и почувства как пръстите и докоснаха студената черна стомана на цевта...
Отнякъде зад нея дойде силен нисък стон.
Първата и мисъл беше: „Вълка?“. Не, това изобшо не беше естествен звук. Беше твърде дълбок, сякаш нещо, което живееше само в центъра на земята, се събуждаше. Звукът беше голям.
„Това е земята. Това е скалата, която се отваря.“ Тя се боеше да погледне назад. Пушката беше право пред нея. Още два сантиметра и щеше да я вземе и да избяга, просто да продължи. Да пресече хълма, да се махне от линията на срутване и вън от опасност, да се щптькне.
„Но Вълка е в безсъзнание. Цялото възвишение се срива.“
„И какво? - Това беше нейният мозък тук и сега, един глас, твърдо забит в един свят, в който имаше черно и бяло, правилно и грешно. - Луда ли си? Забрави го! Той е чудовище, за бога! Хващай пушката и се измъквай, измъквай се сега!“
- О, я млъквай! - каза тя. Доколкото знаеше, светът, на който този глас принадлежеше, беше изчезнал след Енергийния срив. Нищо вече не беше черно и бяло. Затова тя рискува да погледне назад и почувства как в гърлото и се събира писък.
Каквото и да беше, отворът, през който се бяха измъкнали само преди минути, вече не беше просто дупка. Зевът се разширяваше с всяка секунда, докато вътрешностите на възвишението и на цялата мина пропадаха. Това, което лежеше зад нея, беше една жестока, черна и коварна гибел. Беше устата на чудовище, което ядеше земята и дъвчеше всичко по пътя си към Вълка.
- Събуди се! Вълк! - Извивайки се назад към пушката, ръката и се стрелна и грабна една ска. Тя се обърна и се мушна назад към кратера. - Вълк, събуди се! Събуди се!
Тя запълзя към него несигурно през снега, паниката и даваше сили, докато се бореше с треперещата земя. Отвъд Вълка, може би на петнайсет метра, хълмът се разтваряше, снегът поддаваше и се огъваше. Въздухът, мъглив от скален прах и лед, кълвеше бузите и.
Междувременно онзи глас, който живееше в черно-белия свят, дърдореше: „Какво правиш? Луда ли си? Откачи ли? Остави неговите хора да му помогнат! Изчезвай от възвишението, вземи пушката и се махай, махай, махай!“.
- Вълк! - Този път помисли, че видя как главата му помръдва. Тя вече беше на три метра от него, не повече. „Достатъчно далеч.“ Все още по корем, тя запъна пръстите на ботушите си в снега и бутна ската към него, протягайки се колкото може по-далеч. Ако можеше да събуди Вълка, да го накара да хване ската, принципът трябваше да е същият като да дърпаш някого по тънък лед. Трябваше само да се дръпне назад, да го издърпа далеч от дупката и да му даде шанс да се бори.
„И тогава край - квит сме.“
- Вълк, хайде! - провикна се тя през тропота на скалите и бумтенето на земята. - Стани, събуди се!
Това, което чу в отговор, беше тътен. Не пред нея, а отзад, където беше стояла. „Какво?“ Стрелна бърз поглед през рамо точно навреме, за да види как снегът под пушката потръпва. В следващия миг оръжието се плъзна по подутината, преди да се гмурне през ръба на възвишението и да изчезне. Ако тя беше още там, щеше да потъне с него. И това все още можеше да се случи.
Усети дръпване и погледна назад. Вълка беше буден, по корем и стискаше ската. Странно, но тя не знаеше какво чувства относно факта, че се опитва да спаси живота му, а само, че точно това трябва да направи. Беше нелогично, но и някак си правилно.