- Ейдън, луд ли си?
Избутвайки болката от главата си, Грег тръгна напред, но бе спрян, когато Пру тупна огромна лапа около китката му, кимна с глава към Ейдън и разклати предупредително глава. Значението беше достатъчно ясно, но нямаше да бъде добре за никого, ако Ейдън накълцаше единствения им лекар на панделки.
- Док, добре ли си?
- Разбира се, че е добре. - Устните на Ейдън се оголиха над развалина от жълтеникави зъби. За каквото и да се бе грижил той, преди светът да бъде унишожен, добрата устна хигиена едва ли е била в челото на списъка. - Ако исках нещо друго, щях да го направя по-лошо.
- Да. Дъртият задник има късмет, че не му отскубнах езика с резачката за жици и не нахраних кучетата с него - провлече Сам.
- Не знам. - Лушън разви езика си подобно на много дълго розово мускулно въже и го насочи към Кинкейд като змия, която вкусва въздуха. Обецата му блесна. - Баща ми вареше голям кравешки език всяка зима, ядеше го със сос от стафиди, вино и някакви други лайна. Нещо еврейско, но беше много добро.
- Да, но ти трябва първо крава - каза Сам.
- Или евреин - додаде Ейдън и трите момчета се разкикотиха.
Грег ги пренебрегна.
- Док?
- Добре съм, Грег. Б-благодаря ти, синко! - Тършувайки из торбата си, Кинкейд разкъса пакет марля с треперещи ръце. Дейзи напусна ъгъла си със скимтене, за да подуши лакътя на Кинкейд. - Да, момиче, благодаря, всичко е наред! - каза Кинкейд, нежно бутайки назад кучето, докато се опитваше да оближе кръвта, покрила пръстите му. - Грег, тя е разтревожена. Ще я повикаш ли, моля?
- Дейзи, долу! - отсече засрамен Грег. Жегата пропълзя по врата му. Трябваше да отиде при Кинкейд. - Ела тук, седни!.
- Остави дъртото копеле! - каза Ейдън. - Той е добре.
- Не, не е - изстреля Грег. - Направи го отново...
- И кaквo? - Ейдън хвърли оцапаната с кръв антена настрани. Тънкият бич отскочи от мърлявата тухла и се изтъркаля в пурпурната локва с кръвта на Дейл. Ейдън разкопча анорака си, разкривайки безформена бархетна риза на червени квадрати и бяло термобельо, което бе толкова кирливо, че яката имаше цвят на пепел. - Искаш да се биеш ли, Грег? Искаш да опиташ? Хайде! - изправяйки кокалестите си рамене, той се върна към фалцета. - Или бедничкото патенце Греги е много упла-а-ашено!
Лакеите на Ейдън изреваха.
- Хей, хей, престани, Ей! - каза Пру, очите му отскачаха от Тримата мускетари към Грег и обратно. - Грег, мъжки, остави!
- Майната му! - Жега пропълзя по врата на Грег и преди да спре и да помисли, той започна да сваля анорака си. - Не се бъркай, Пру!
- Грег, послушай го! Не го прави! - Кинкейд се изправи с мъка. Ръката му още притискаше бузата, марлята бе станала пурпурна и капеше. - Добре съм. Само се успокой!
- Стой настрана, Док! - изрева Грег, като си помисли: „Не искам да се успокоя. Не съм бил спокоен от месеци. Защо да започвам сега?“. Сърцето му барабанеше толкова силно, че усещаше ударите чак в зъбите си. Мозъкът му кървеше, мигрената забиваше ножове в главата му. Никой не трябваше да е над него, никой! Той командваше, Питър беше мъртъв, а Крис беше избягал. Беше избягал и беше оставил Грег да събира парчетата. „Проклет да е Крис! Що за приятел прави това?“ А Ейдън беше там, хилеше се и със сигурност или той, или някой от хората му имаше добър остър нож. Те биха намушкали Грег в червата или в сърцето, биха казали, че е било самоотбрана, и биха се измъкнали свободни, защото Пощадените си бяха Пощадени и специални и се измъкваха с убийство.
А Мик Джагър стенеше: „Моля те, докторе, наранен съм .
- Всички бие назад! - Горещ червен цвяш от ярост разшири гърдите на Грег. - Просто се дръпнете! Назад!
- Не, Грег! - извикаха едновременно Кинкейд и Пру, но от всички вероятно горкият Дейл спаси живота на Грег.
- Боже мой! - каза старецът с нотка на почуда в хъхрещия си старчески глас. - Какво ви става, хора? Какво си причинявате един на друг, момчета?
11
Алекс нямаше представа какво трябва да прави или как да се спаси. Не е трудно да се катурнеш от обикновена планина. Претърколи се по гръб, вкопавай краката си, пази главата и се опитай да спреш плъзгането! О, да, и не се паникьосвай!
Но едно нещо баща и никога не я научи и това беше какво, по дяволите, да прави в случай на лавина.
Снегът беше целият и свят. Сякаш се носеше в блъсканицата на огромна вълна, но вместо Алекс да я язди като сърфист, снегът я беше загребал и погълнал цялата в своя луд, кипящ гръм. Тя се търкаляше, мяташе и блъскаше встрани, а после се сгромолясваше по гръб. Снегът беше като ботуш, забит между плешките и, и я набиваше надолу неумолим и непрощаващ като гравитацията. Беше изгубила ориентация, не бе сигурна дори накъде е горе. Алекс продължаваше да се опитва да се вкопае с ботуши и с ръце, да спре плъзгането така, както би го направила, ако се беше препънала по стръмен склон. Но снегът продължаваше да се трупа около главата и, да се надига, после да се къдри и да се разбива. Сняг задръсти устата и носа и. Пръскайки слюнка, тя го изкашля и започна да маха ръце пред лицето си, за да разрие около себе си и да си направи въздушен джоб.