- Разбира се, каквото кажеш, шефе - каза Сам, тонът му беше изпълнен със сарказъм.
- Да, шефе. Искаш ли да използваме вериги, да го обесим за ръцете? - попита Лушън. - Ще направи нещата по-бързи.
Кинкейд поклати глава.
- Горкият човек е толкова изтощен, няма да може да издържи теглото си. Остави момчетата да го обесят, Грег, и ти гарантирам, че до сутринта ще се е задушил.
- Така ли? - каза Грег. - Питай ме дали ми пука!
13
Нищо и никой не бяха подготвили Алекс за това.
Тя се пречупи.
- Помощ, помощ!
Плюейки и духайки, тя се опита да завърти глава, но не можа да помръдне повече от няколко сантиметра наляво или надясно. Тежестта на снега беше ужасна, не отпускаше и Алекс ридаеше несвързано, един писък искаше да излезе и да продължава и продължава.
„Спри, спри, спри! - овладя страха тя. - Не мърдай, спри да крещиш! Ще ти свърши въздухът и само ще се убиеш по-бързо.“
И какво? Тя беше сама. Не можеше да стигне до свирката. „Никой няма и да я чуе.“ Сърцето и бумтеше, сълзите се стичаха по бузите и. „Ще умра тук.“ Вдишването на въздух беше много трудно - като изсмукването на последните капки лимонада през бавно сплескваща се сламка. Дробовете и започваха да болят, тя вече се задъхваше. Три секунди по-кьсно осъзна, че клепачите и се бяха затворили, без дори да разбере.
„Не, не! - Тя ги отвори в пореден спазъм на паника. - Не съм готова да умра още. Не...“ Но клепките и отново се плъзнаха, както и съзнанието и. Отдолу, толкова далеч, беше толкова тъмно...
„Не... съм... готова...“
14
- Готови ли сте?
Момче. Глас. Не неговият. Чий? Крис не знаеше. Умът му сякаш се олюляваше на ръба, сякаш най-лекичкото почукване или най-малката грешна стъпка биха го запокитили в забвение и може би този път завинаги.
- Дърпайте! - каза момчето.
Секунда по-късно сякаш горелка премина по гърба му и прогори пътя си от таза до врата му. Болката беше чудовищна като атомна бомба. До този момент той дори не беше осъзнал, че е бил в безсъзнание, но сега се свести бързо и всичко наведнъж избухна в главата му сред надигащата се червена вълна на агонията.
„А-а-а...!“ - изстена той.
- Това той ли е? - момчето звучеше изненадано.
- Да, чакай! - глас на момиче, младо и много наблизо, почти до ухото му. - Чакай, спри! Мисля, че е буден. Ехо? Там ли си?
„Там... да...“ - Той изгуби нишката. Беше ли проговорил? Може би беше припаднал. Просто не можеше да каже.
- Вероятно просто рефлекс - отново момчето. - Ели, нека опитаме...
- Чакай! - второ момиче, по-голямо, с по-плътен, леко настоятелен глас. - Очите му отворени ли са? Помръднаха ли?
Момчето:
- Какво значение има?
- Ако е в съзнание... - започна по-голямото момиче.
- Не, очите му още са затворени - отново беше по-младото момиче и той осъзна, че е много близо. Можеше да усети топлия шепот на дъха и. - Но когато преместихте вратата, лиието му потрепна. Може би го нараняваме повече.
„Врата... какво... къде...“ Не можеше да задържи мисълта. Припадаше и се съвземаше, съзнанието му беше като опашка на изгубен балон високо над светлините на далечен карнавал. Помисли, че може би е по корем. Какво беше последното нещо, което си спомняше?
- Не знам дали имаме избор. Освен ако вие нямате по-добра идея как да го измъкнем изпод това. - Когато не получи отговор, по-голямото момче каза: - Добре, тогава да го направим! Готови ли сте там?
- Само секунда! - обади се малкото момиче. Гласът и се сниши. - Трябва да тръгваш, момиче. Хайде!
Той усети движение. Чу влачене на нещо по снега, шумолене, а после странно пуфкане. „Куче?“ Момент по-късно тежестта върху гърба му се разклати. Кръстът му се сгърчи от пристъпа на болка и той чу как едно „ъгх...“ се откъсна от устата му.
- Съжалявам! - прошепна малкото момиче. - Съжалявам, съжалявам, но трябва да го направя, толкова съжалявам!
- Готова ли си? - извика момчето.
- Да. Той изстена отново - малкото момиче звучеше така, сякаш трепереше.
- Не се плаши, скъпа! - каза по-голямото момиче. - Вероятно е в безсъзнание.
„Не... тук... съм...“
- Добре съм. - Пауза. - Вдигнах си краката.
- Добре, на три! - каза момчето. - Вие бутате, аз дърпам!
Това прикова вниманието му, както нищо друго не би могло. „Не, чакайте... боли, не ме наранявайте отново!“ Събирайки кураж, Крис вложи всичките си сили в простия акт да отвори очите си. Но имаше странно притискане върху челото и върху очите му и той просто не успя.