Секунда по-късно последва друго парливо друсване. „Не, не!“ Стържещо подръпване разлюля бедрата му и той изстена. „Врата. Това трябва да е. Те се опитват да вдигнат... - Умът му подскочи, опита се да подскочи от скалата на това, което минаваше за съзнание отново. - Не-е...“
- Спрете, спрете! - малкото момиче, гласът му сякаш прорязваше бразда. - Причиняваме му болка.
- Нищо не мога да направя - отново момчето, не ядосано, но нетърпеливо и нещастно, почти раздразнено, гласът на човек, който би предпочел да е другаде. - Ще боли, каквото и да...
- Чакай, нека го обмислим! - каза по-голямото момиче. - Ако му дадем няколко секунди да се събуди, той може да е в състояние да ни помогне да му помогнем.
- Как ще го направи, ако гръбнакът му е счупен? - попита момчето.
„Счупен. - Думата беше като бръснач, който проряза болката на Крис. - Счупен?“
- Не мога да го достигна, ако не е в съзнание. Дори да не може да си помръдне краката, би могъл да се прегърне с ръце - каза по-голямото момиче.
- Не знам - каза момчето. - Ти видя ръката му.
„Ръка.“ За какво говореха те? Крис не чувстваше нищо. Боже, може би това значеше, че ръката му беше...
- Сигурно можем да я превържем. Не знам. Но ако той може да помогне достатъчно, че да мушнем нещо солидно отдолу и да го измъкнем от снега...
„Сняг.“ Още щом тя каза това, той усети мокрото под дясната буза и гърдите си, където топлината на тялото му беше разтопила снега. „Аз съм върху сняг.“ Не, това не беше съвсем вярно. Той беше в него. Това трябваше да е. Беше долу в снега. Но не замръзваше. Въздухът около него беше топъл, но имаше и следа от нещо странно и мокро, не стопен сняг или обикновена вода, а като ръждясала броня.
- Хана е права - не голямото момче, а друго, което беше по-близо до възрастта на малкото момиче на име Ели. - Сигурно мога да стигна дотам с резачката за арматура. После само трябва да срежа шиповете и ще вдигнем вратата направо. Сигурно няма да го боли толкова. Може дори да стане по-бързо.
„Резачка за арматура? Шипове?“
- Ще е по-добре, отколкото да рискуваме да ги изтръгнем, Джейдън - каза Хана. - Той вече кърви доста лошо.
„Кръв. - Това, което му беше замирисало на мокра ръжда и в което лежеше, беше собствената му кръв. - Боли. Кървене... какво...“ Но гръбнакът му не можеше да е счупен, не можеше, не...
- Нали ти каза, че кръвта му изтича? - каза Джейдън.
- Казах „може би“, а няма смисъл да правим нещата по-лоши. Колкото повече го обмислям, толкова повече се притеснявам дали някой шип не притиска артерия и дали, ако го извадим...
„О, Исусе!“ - Момичето, Хана, все още говореше, но гласът и избледня до жужене, когато споменът внезапно се разля в ума му, сякаш язовирната стена, която го задържаше, се беше разбила. Нейтън и трошащият удар във врата му, когато онзи гигантски дънер се беше залюлял обратно и го бе съборил от коня му. После той бе забързал напред - глупава грешка - и се бе чул чудовищен звук от нещо, което троши дърветата, но не отстрани. Отгоре. Нещо огромно и тъмно се беше втурнало към лицето му. За момент той не беше в състояние да помръдне, не само от изненада, а и защото краката му... „Не, снегоходките, те заседнаха в снега...“ Беше съзрял бутилковозелен проблясък на стъкло, четина от железни шипове и тогава беше разбрал - това нещо бе капан, направен от огромна врата на обор, която пердашеше надолу от дърветата право към него.
„Отблъснах се, опитах се да се измъкна от пътя му. Но не бях достатъчно бърз.“ Спомни си как тежестта го притисна надолу, как разпори краката му и съдра плътта му. Невероятната болка от тези шипове. Внезапния тласък кръв. „Не мога да им позволя да преместят вратата.“ Направо виждаше как тези шипове може да го застрашават и да го спасяват, защото, ако бъдеха извадени внезапно като коркови тапи, тогава животът му щеше да избликне в горещи червени реки по снега.
„Хайде! - Крис вложи всички сили, които успя да събере, в това. Почувства трепването на малките мускули. Притискането върху очите му беше огромно. - Наистина ли съм толкова слаб? Ако съм, ще умра.“
- Хей! - обади се по-младото момиче. - Той отваря очите си, той...
- Ъх... - Клепачите му се мръднаха назад едва. Свръхчовешко усилие, от което по горната му устна и по врата му изби пот. Но просто не можеше да отвори очите си изцяло. - Ъх...