- О, боже! - каза момичето и той почувства пръстите и да дърпат и притискането внезапно отслабна, когато тя издърпа шапката към челото му. - Нищо чудно. Така по-добре ли е?
„Да.“ Клепачите му се отвориха рязко и ето я и нея - на по-малко от 15 сантиметра от лицето му. Не можеше да каже много. Не само че усилието го беше пресушило, а и светлината беше мъждива и очите му не искаха да се фокусират.
- Ъх - каза отново.
- Хей, той е буден. Очите му са отворени. - Малкото момиче грейна. - Здравей!
- Ъх - изгрухтя той, после остърга с подут език изтръпналите си сухи устни.
- Жаден ли си? Искаш ли да пиеш вода?
- Ммм... - Той помисли, че очите и бяха светлосини и изглеждаше на осем, може би на девет години. Как го беше намерила? Нейтън беше мъртъв. Тогава кой? „Някой друг...“ После дойде името, видя лицето й да се носи върху прозрачен облак през зрението му. „Лена.“ Бяха тръгнали за Орен, бяха поели по дългия път, защото... „Рул... Преследват ни. Уелър...“
- Хей, той е жаден - извика тя. Зад нея той видя широк тунел, прокопан в снега, през който тя вероятно си бе пробила път. - Иска да пие.
- Дръпни се, скъпа! - каза Хана. - Нека го погледна!
- Добре - а към него: - Не се тревожи! Има много време, преди да се стъмни. Ще те измъкнем. Намерихме те аз и Илай. Разгънах спасителното одеяло, за да ти направя палатка, а после аз и кучето ми пропълзяхме вътре, за да ти пазим топло, докато Илай се върне с помощ. Но сега всичко ще бъде наред. Намерихме те. Как се казваш?
- Кх... - пресъхналото му гърло издаде хъркащ звук. - Кх... Криссс - думата звучеше като балон, въздухът от който бързаше да излезе. - Криссс...
- Крис? - каза тя оживено, когато той успя да кимне.
Внезапни сълзи напълниха очите му. О, боже, никога не е бил толкова щастлив да чуе името си.
- Здравей! - каза малкото момиче. - Моето име е Ели.
15
„Ели?“ Топлият цвят на облекчението внезапно се сбръчка в корема му. Той си спомни спора. Алекс го умоляваше да търсят малкото момиче. Не можеше да има толкова много Елита в този район. „На същата възраст е. Това трябва да е тя.“
- Крис, добре ли си? - Гънка на тревога набръчка мястото над носа на Ели. - Гади ли ти се? Повече ли боли?
- Аз... - Езикът му се сви. С нов ужас той помисли: „Не мога да и кажа. Не трябва“. Можеше да го оставят тук да умре. Можеше да го убият. - Д-да... б-боли - успя да каже той и не беше лъжа.
- Ели - беше Хана, - той...
- Мисля, че е по-добре да дойдеш тук. Той не изглежда много добре. - Измъквайки се странично, Ели бутна един накьдрен край на спасителното одеяло. Спица от светлина проби мрака. Крис можеше ясно да види как вратата го беше забила около стъпка в снега, преди да се закрепи здраво. Имаше и много по-добра видимост към кръвта.
„Не! - Пресен спазъм на ужас усука гърдите му. Когато издиша, дъхът му раздвижи малки червени вълнички. - Това е твърде много, изгубил съм твърде много...“
Отвъд границите на затвора му от сняг, шипове и кръв той чу поздравителното пухтене на куче и тогава Ели каза:
- Какво? - Пауза и мърморене от страна на по-голямото момиче. - Да - каза Ели, - има много и усещам, че още тече. Не се разпространява, но... - Очевидно някой там разбра, че може да не е много добре за него да ги чува, защото спасителното одеяло се спусна на мястото си, отрязвайки светлината.
„Говорят за кръвта. - Той преглътна един писък. - Не се разпространява, защото се топи в снега под мен.“
Миг по-кьсно той чу шумолене, видя мракът да се свлича назад и една длан в ръкавица се появи, последвана от ръка, рамо и накрая от момиче, което се плъзгаше по гръб през улея.
- Здравей! - спирайки близо до езерото кръв, в което той лежеше, тя махна дебела кестенява плитка от рамото си и се дръпна настрана, за да се обърне към него. - Аз съм Хан... - Тя замръзна, израз на неверие се разстла по лицето и. - Боже мой! - гласът и беше тънък и шокиран. Тя вдигна облечена в ръкавица ръка към устата си, сякаш да спре това, което щеше да излезе оттам. - Саймън?
16
- Какво? - собственият му глас беше далечен, замъглен от болка. - Кой?
- Аз... - започна тя, а после видя очите и, които бяха с цвета на мека пепел, да се отместват бързо към врата му. Веждите и се сключиха в намръщване. - Как каза, че е името ти?
- Кх-Крис. - Пресъхналото му гърло се сви. - Прентис.
- О! Разбирам. - Тя отново го огледа отблизо, после, изглежда, си върна самообладанието. Сваляйки ръкавица, сложи два пръста на врата му в ъгъла на челюстта. - Извинявай! Аз съм Хана. Тук съм, за да ти помогна. Нека проверя пулса ти!