- К-колко... - Гърлото му се сви, когато той преглътна. - Колко е з-зле...
- Ш-ш-шт! - устните и помръдваха, докато тя тихо броеше секундите на часовника. - Как е дишането ти?
- Б-боли. Труд но е да...
- Да дишаш? Сякаш не можеш да си поемеш достатъчно въздух? - Сивият и поглед изучаваше лицето му. - А болката?
- Като н-н-ножове. - Той се намръщи при следващото вдишване. - Ста-става...
- По-трудно да дишаш ли? - Когато той помръдна глава в утвърдително кимване, тя продължи: - Болката по-лоша ли е от едната страна?
- Д-дясната. - Той затвори очи за момент, за да се стегне. - Колко е з-зле?
- Много. - Пръстите и проследиха възвишението на адамовата му ябълка и сивите и очи помръкнаха. - Къде още боли?
- С-стомахът. - Езикът му беше толкова огромен, че се боеше да не се задуши. - Г-г-гърбът.
- За гърба очаквах. Тази врата е доста тежка. Можеш ли да си мръднеш пръстите на краката?
Не му беше хрумнало да опита. Беше ли, преди да припадне? Той се съсредоточи, прати команда надолу към стъпалата. След няколко тревожни секунди почувства надиплянето на вълна, но усещането беше много далечно, сякаш сигналът беше предаван по много дълъг и бав- нотечащ кабел.
- Да.
- Добре - каза тя, само че Крис помисли, че изражението и изобщо не съответства на думите. - Слушай, ще пъхна ръка отдолу и ще натисна стомаха ти малко. Ще се опитам да съм възможно най-нежна, но трябва да проверя.
Той се стегна, щом пръстите и се провряха под парката му и започнаха да си проправят път през дясната му страна. Когато усети натиск, той потрепна.
- Това боли ли? - попита тя, а очите и не изпускаха лицето му. - Ами... - Тя рязко натисна, после пусна.
- Ъгх! - Стрела от гадене набразди гърлото му и той почувства внезапни сълзи да потичат по бузите му. - Н-не... недей...
- Добре, добре. - Тя докосна с ръка бузата му. - Опитай се да се отпуснеш!
- Прос... - Той трепереше, а това само влоши болката. Най-добре беше да не мърда.- М-моля те, извадете м-ме оттук, из-измъкнете ме!
- Ще те измъкнем - каза тя. Той не беше сигурен дали беше заради неговата паника, но усмивката не стигна до очите и. - Искаш ли да ти дам малко вода? Жаден ли си?
- Д-да, но н-не ме оставяйте... не м-ме оставяйте тук! - осъзна колко ужасено звучеше, но не му пукаше. Страхът и едно внезапно усещане за гибел го бяха обвили в плътна безвъздушна мантия. - М-моля!
- Няма, разбира се. Опитай да не се паникьосваш, Крис! Нека само... - Тя се обърна, завъртя се, повдигна крайчето на одеялото и се провикна: - Трябва ми бутилката с вода, моля!
- Коя? - беше по-голямото момче, Джейдън.
- В левите дисаги.
Пауза.
- Добре - каза Джейдън в същия момент, в който Ели попита:
- Какво? Чакай...
Хана я отряза:
- Илай, мисля, че ти и Ели трябва да сте сигурни, че сме извън опасност.
- Извън опасност... - започна Ели.
- Добре - каза по-младото момче, Илай. - Хайде, Ели!
- Не, недей! - каза тя. Тонът и беше рязък и през филтъра на страха на Крис ядосан, почти ужасен. - Знаеш, че е... - Каквото и още да имаше да казва, се изгуби в скриптене на сняг, когато някой, вероятно Илай, я отведе настрана.
„Разтревожена. Защо?“ Той видя как Хана взе бутилката, която и бе подадена, издърпа дълго маркуче за пиене и плъзна края в устата му.
- Ето! - каза тя.
Миризмата на водата - топла, но някак сладка и земна - и писъкът на нуждата му бяха толкова непреодолими, че страхът и предчувствието се стопиха. Но той още беше толкова ужасно слаб, че когато смукна от маркучето, само една слаба капка се процеди по пресъхналия му език, преди да изтече от ъгъла на устата му.
- О! - Тя издаде лек съчувствен звук. - Чакай секунда!
Хана се приближи и размота шала си, след което плъзна нежна ръка под бузата му
- Нека те повдигнем малко! - каза тя, подкрепяйки главата му и пъхвайки шала на топка като импровизирана възглавница. Беше толкова близо, че можеше да помирише кожата и - аромат на мляко и топла овесена каша. Тя пъхна главата му в сгъвката на ръката си и му предложи накрайника отново. - Опитай сега! - каза.
Той засмука и първите скъпоценни капки се плъзнаха по езика надолу към изтерзаното му гърло. Сладостта на водата беше в контраст с един пенлив аромат, който му напомни за прясно опечен хляб. Той изпусна нисък стон.
- Полека! - чу я да казва и осъзна, че очите му са се затворили. Водата беше толкова добра, толкова добра. - Не бързаме за никъде - каза тя. - Няма да те оставя. Няма да направят нищо, преди да им кажа, че може.