Той почувства как тялото му се отпуска до нейното и за няколко блажени секунди не правеше нищо, освен да пие. Когато водата прокара топъл пръст надолу през средата на гърдите и към стомаха, страхът му изчезна. Забрави да се чувства засрамен от факта, че непознато момиче го държи като бебе. С всяка глътка чувстваше как сърцето му, препускащо преди от страх и болка, започва да забавя ритъм.
След още минута тя докосна бузата му.
- Достатъчно засега! - каза. Той отвори очи, за да види, че нейните са втренчени в лицето му. Тя имаше много високи скули, но лицето и беше квадратно, устата широка, носът малко прекалено голям. - Не бих искала да повърнеш тази. Нека почакаме малко и да видим как ще мине!
- Благодаря! - ръждата в гласа му се беше махнала. Той плъзна лениво език по устните си. - Сладко.
- Това е от меда - тонът и беше много спокоен, но някак познат. Като мелодия от любима песен, която той почти си спомняше. - Поддържаме собствени кошери. Нека... - Тя се плъзна назад, издърпвайки ръката си. - Крис, какво правеше тук? Откъде си?
- Опитвахме се... - Той се чувстваше по-добре, почти спокоен. - Опитвахме се... да стигнем до О-орен. Д-да намерим... - Той отново облиза устни. - Колония.
- Колония в Орен - тонът и не издаваше нищо. - Защо?
- Ммм... - Странно, но не и нежелано усещане за сънливост премина през него. Можеше да почувства как мускулите му започват да се отпускат. - Д-дойдохме от Р-Рул...
- Рул - думата звучеше плоска и твърда. - Защо? Защо по този път? Той не е най-бързият, нито дори най- прекият.
- Б-бягахме.
- Бягали сте? - когато той кимна, тя продължи: - Следяха ли ви?
- Н-не мисля. Пътувахме... дълго време.
- Разбирам. - Тя отново му предложи накрайника. - Пий!
Водата бе все така прекрасно мокра и въпреки това този път имаше нещо друго. Точно под меда и този пенлив дъх той откри нещо странно - леко солен остатъчен привкус.
- Бил ли си в Орен преди? - попита тя.
- Ммм... - Трябваше да работи върху дишането си, да внимава кога говори, за да има достатъчно въздух. Гърдите му отново натежаха. - В-взимах деца.
- Да, всички знаят, че Рул прави това.
- Н-не е каквото мислиш - каза той. - Болни деца.
Пауза.
- Това си бил ти? Ти си онова момче? - Той забеляза нотка на изненада в гласа и. Още една пауза. - Кажи ми как ги намираше!
Това изпит ли беше?
- Рисунките... на оборите... - Устните му изтръпнаха, сякаш беше изял твърде много панирани люти чушки. - Така... така ги... - той опипа ума си за мисълта, но я изгуби.
- Да, точно така - каза тя, сякаш потвърждаваше нещо на себе си. - Какво правиш тук, Крис? Никога не си идвал насам досега.
- Бягам. Дойдох да н-намеря... - Кого? Може би беше от светлината, но лицето и излизаше от фокус. „Уморен.“ Колко странно се усещаше времето, сякаш се размотаваше като пружина в края на ценния му живот. Тиктакането на сърцето му се забавяше. Клепачите му искаха да се затворят. „Искам да спя.“ - Хънтър.
Ъгълчетата на устата й се стегнаха.
- Защо искаш да видиш Исак?
„Исак.“
- Познаваш ли го?
- Защо искаш да го видиш? - повтори тя.
- Т-трябва... - Мислите му започваха да се замъгляват. Не можеше да си спомни за какво беше отишъл там. Отново му ставаше студено, слънчевото усещане в гърдите му започваше да се разсейва, въпреки че треперенето, което го беше обхванало преди, почти беше изчезнало. - Трябва ми, за да...
- Трябва ти Исак за какво? - Тя потупа бузата му. - Крис?
Той едва забеляза пръстите и. Имаше чувството, че сивите и очи го наблюдаваха много внимателно, но собственият му поглед се колебаеше, съзнанието му започваше да се изплъзва. Умът му отново се отнасяше.
Конецът, свързващ тънкия подскачащ балон на ума му към настоящето, се развързваше. Не можеше да мисли, не си спомняше. В гърдите му имаше тъмнина, унилост, която първо беше Ьмрук, а след това бавна и лукава длан с гъвкави пръсти, които си проправяха път през дробовете му, следвайки течението на кръвта му. Една студена мрачна ръка, която се пресягаше към мозъка му, обвивайки ума му и задушавайки мислите му за това кой е и къде е.
„Ели - миниатюрна искра проблесна в ума му. Ели беше разстроена, а после я избутаха надалеч. - Когато Хана поиска бутилката...“
И тогава разбра. Те не го спасяваха. Убиваха го.