17
- Ъ... - Крис не знаеше дали иска да попита какво или защо, а и нямаше значение. Очите му се плъзнаха като смазани лагери в орбитите си. Ако можеше само да се задържи... „Тъмно, толкова тъмно - като гърдите ми... не е правилно.“ - Ха... ъ - измърмори той. Дали го беше оставила? Беше ли си отишла? Защо беше толкова тъмно? - Какво...
Но каквото и да искаше да каже, просто замръзна на езика му, когато осъзна, че е тъмно, защото беше напълно сляп.
„Не виждам... - Унасяше се, светът се разлагаше, умът му, този плаващ балон, се отнасяше във въздуха, който беше твърде рядък. - Не мога да дишам, не мога...“
- Хана. - Той почувства внезапен порив на сила, породен от паника. - Хана, с-сляп...
- Знам, съжалявам! - гласът и беше прозрачен и крехък като сапунен мехур. - Отпусни се, Крис! Престани да се бориш! Отпусни се!
- Н-не! - Студът беше като ботуш върху гърба му, юмрук върху гърдите му и ръка, застлана върху очите му. „Не виждам, не мога да мръдна, не...“ - Ъ... защо...
- Ш-ш-шт! - каза тя. - Съжалявам, Крис, но нищо не можем да направим за теб. Твърде лошо си ранен. Така е по-добре. Довери ми се! Ще стане по-лесно, ако спреш да се бориш.
Ами ако той искаше да се бори? „Не искам да умра, не съм готов, не съм...“
- Не-е-е - изстена той. - Недей!
- Ш-ш-шт! - отново каза тя, но гласът и вече не беше повече от тресчииа, избледняващ сърп от звук. - Не се бори, Крис! Приеми го и се отпусни! Ще остана с теб до края. Няма да си сам.
„Не! - Но не можеше да го спре. Умът му се отнасяше все по-високо и по-високо, границите на света му се затваряха като ирис. - Не! Не се отпускай, Крис... не... се... отп...“
18
Тя се събуди в агония.
Пъшкайки, не пъшкайки, а грачейки, напрягаща се за въздух. Звукът излезе като разкъсано „ак-ак“, невидим юмрук смазваше гърлото и. Тя изплува от мрака, от нищото в тъмнината, която беше самата тя сега. Болката в дробовете и беше ужасна, нещо повече от изгаряне. Всеки дъх беше като засмукване на счупени стъкла. Мозъкът и пулсираше толкова силно, сякаш сърцето и беше пропълзяло в черепа. Или може би това беше чудовището, което се напъваше да се измъкне, като блъскаше с юмруците си черепа и.
Точно над лявото и око се появи мъждив жълто-зелен блясък. „Бяла светлина?“ Така ли се предполагаше да стане? Първо светлината, докато мозъкът и, изгладнял за кислород, предаде богу дух, а после онзи тунел и в края му...
Не, не блясък. Леки убождания. Нито разчупване на снега. Тя се опита да хване светлината на фокус и разбра: часовникът с Мики Маус на Ели. Не го беше сваляла от нощта преди онази ужасна сутрин, когато Харлан простреля Том и взе Ели. Мики казваше, че е - тя насили погледа си да се закрепи - седем и пет.
„След изгрев. Тук съм от...“ Не можа да сметне. Блясъкът от часовника на Ели гаснеше, светлинките примигваха и се отдръпваха, докато мозъкът и трептеше и, както изглежда, опитваше да излезе отвъд пределите на черепа и. За кратък миг тя дори си помисли, че стои отгоре, върху снега, а погледът и обърсва натрошените дървета, скалите, раздробени на чакъл, и... купчина ски? Не можеше да каже, нямаше време да направи разбор. Зрението и се замъгли и това, което остана, беше нещо заслепяващо и твърде бяло като окото на пълната луна, преди светът да умре.
Това трябваше да е онзи последен тунел. Имаше светлина. Тя трябваше да тръгне по него, защото Том беше там - недостижим високо горе - и ако само можеше да се отнесе достатъчно далеч, достатъчно бързо... „Том... чакай... чакай ме...“
Изведнъж умът и превключи със здраво паническо стисване и плясък - внезапно усукване на чудовището, усетило, че тя наистина е на път да се измъкне. Това беше. Краят на линията. И чудовището се бореше адски, за да се измъкне на свобода.
Въпреки всичко тя искаше да се изсмее. И щеше да го направи, ако имаше въздух. Чудовището беше станало нещо повече - Кинкейд беше предположил, че това може да се случи, - но все още бе впримчено в главата и, а тя беше заровена жива.
„Пипнах те... Аз те п-пипнах...“ Мислите и се замазваха. „Боли, това боли.“ Трудно беше да се концентрира. Думите се изплъзваха през пръстите и, изпадаха от ума и. Всичко отминаваше освен болката. „Боли. Няма въздух. Гърдите... болят, болят. Мрак. Няма... въздух... н-не, не мога да се предам.“
Тя се опита да засмуче още една глътка въздух.
„Не мога... да...“
19
Конете пред къщата за мъчения бяха неспокойни, цвилеха леко и мятаха глави. Дейзи, голдън ретривърът на Грег, не се отделяше от него, като редуваше тревожно пъхтене и високо скимтене.