Ами тази много красива брюнетка с очи на кошута в клетката отляво? Това момиче, което го правеше гладен по начин, който не можеше да скрие без дрехи? Беше съвсем сигурен, че това е Кейт Ландри - на шестнайсет, обичаше котки и - боже мой - тези устни, тези гьрди! Питър имаше проблясъци как двамата голи се мятат в снега...
„Престани! - дишането на Питър се беше учестило, устата му бе пресъхнала от желание. - Контролирай се! Мисли! Защо Фин е докарал точно тези хлапета? Техните приятели?“
- Знаеш ли, вместо да мислиш за секс - каза Саймън, - трябва да търсиш начин да избягаш.
- Разбирам това, Саймън - промърмори Питър, отвръщайки очи от много сочната Кейт - тези устни, тези гърди! На моменти друга идея се носеше в ума му, нещо направо от „Възходът на планетата на маймуните“: убий пазачите, отвори клетките и ги остави да излязат и да завладеят света! Или от „Вълшебникът от Оз“: „Летете, мои красавци! Летете, летете!“. Но първо секс. Много и много секс в снега, на цимента, навсякъде. Да хване Кейт, да я наведе назад и да я има, да я има, да я има...
- Не си и мечтай! - каза Саймън. - Ще имаш късмет, ако не ти го отхапе за закуска.
- Исусе, Саймън, млъкни, по дяволите! - Боже, не можеше да има и една добра фантазия на спокойствие!
- Принуди ме! Имаш много по-важни неща, за които да се тревожиш. Например за мен и за Пени (да не споменавам Фин и това, че събира Променени), за децата от Рул и за мината, а ти можеш да мислиш единствено за това да се чукаш с някакво момиче? Нуждаем се от теб.
- Да, знам. Спри, Саймън, моля те! - Стенейки, той се изтъркаля по корем далеч от очите на Кейт, от нейния глад, от своите мисли. Саймън беше като шип в дясното ухо на Питър, като онези игли, които използваха върху жабите по... Боже!... по биология в прогимназията.
„Виж кой сега е жабата!“
Шокиращо, но истина.
Мината в Рул беше взривена преди осем дни и когато Питър не пищеше и не вилнееше като побъркан заради камбаните, тези проклети камбани в главата му, тези бам-бам-БАМ... когато не правеше това, Питър или беше буден и сънуваше ужасни кошмари, които прилепваха като дъвка по подметка - вода и тъмно ветрило от морски водорасли, и лодката, и очите в камъка; или беше буден и не сънуваше, а мислеше здраво; мислите кипяха в тенджерата под налягане на черепа му: „Махай се оттук, Питър, махай се, махай се, трябва да се махнеш!“. Ако не намереше начин да се махне, умът му щеше да направи БУМ.
Нищо нямаше да остане освен един капещ червен чорап.
Защото там имаше нещо.
Да. Наистина. В черепа му. Тази червена... капандура зад очните му ябълки, лазеща по мекото розово сирене на мозъка му. Той мислеше, че може да е пропълзяла през някое ухо. Или през носа му. Не беше сигурен. Но я усещаше. Проклетията растеше.
Опита се да се отърве от нея. Веднъж използва ризата си. Спомняше си само откъси: задушаваше се бавно от собственото си тегло; грубата болка; онзи див, безумен момент, когато зрението му се замъгли, щом въздухът му свърши и дробовете му се спукаха; възелът - толкова опънат, че клупът се беше врязал в кожата му като тънка струна за пиано. Още десет, петнайсет секунди и щеше да пререже сънните артерии.
Затова му взеха дрехите. Сега се въргаляше гол като бебе в собствената си мръсотия, защото му взеха и кофата за изпражнения. Вината беше негова, но опитът си струваше. Суровото, първично задоволство да накисне Ланг - този предател - с воняща пикня и течни лайна... О, Господи, това беше добро!
Но тези камбани го убиваха. Бяха толкова ужасно силни. Когато можеше да мисли за това, Питър подозираше, че е водата. Добра проводникова система. Когато прозвучаха първите заглушени удари, той се опита да разпредели дажбите. Само глътка тук и там, докато езикът му не се удебелеше толкова, че залепваше за небцето, а дишането му не станеше твърде трудно. Накрая Питър пиеше, защото трябваше, и тогава камбаните просто гърмяха. Крещенето по Фин: ИСУСЕ, БОЖЕ, БИ ЛИ СПРЯЛ ТЕЗИ ПРОКЛЕТИ НЕЩА? - само му докара едно загадъчно дърдорене.
- Не е ли очарователно, момченце, че хората, които най-много викат бог, най-малко вярват в него?
В пo-тихите, по-разумни моменти Питър разбираше колко изкушаващо беше да вижда Фин като луд съсипан стар ветеран от Виетнам, превърнал се във водач на милиция: зловещо интелигентен и садистичен кучи син, който гледаше на Рул като на трън в задника; човек, който беше организирал засада преди седем седмици, за да изкара объркването си първо върху Питър. Ако това беше единствената истина, тогава заключенията на Фин, методите и експериментите му щяха да са много по-лесни за пренебрегване.