Но Питър беше учил в колеж. Не беше завършил поради... причини, които имаха нещо общо с очи в камъка и оранжева вода. С Пени. И със Саймън. И с онази проклета лодка. Той не говореше за тези неща, нито за колежа, нито за нещастния случай. Дори Крис не знаеше. Нямаше смисъл. Но Питър беше изучавал консервационна биология, еволюция и застрашени видове. Някога бе имал големи идеи и велики мечти. Щеше да спаси света. Така че понякога Питър наистина разбираше Фин. Имаше някаква безмилостна логика в лудостта му, която един истински дарвинист можеше да намери за трогателна.
После отново: бам-бам-БАМ.
Питър не беше точно нормален.
- Е, кога? - тормозеше го Саймън. - Ти просто си седиш на задника.
Това си беше чистата истина.
- Малко по-сложно е от това - каза Питър, все още опитвайки да се сдържа, да запази тона си тих. - Дай ми малко почивка, Саймън! Става ли?
- На кого говори, по дяволите? - това беше новият пазач: старче с отпуснати бузи, с лице като на хрътка и с дръжки от стомна вместо уши, облечено в стандартна маслиненобозава униформа. Нож на десния хълбок, кобур на левия, разтегателна палка на кръста. Стомната и другият пазач на смяна бяха зад едно обикновено дървено бюро, поставено пред дълбока камина, в която пращеше огън, чак в другия край на затворническата къща.
Един глас, който разпозна:
- Убий ме, ако знам!
Вторият пазач, Ланг - „Предател, изсъска Саймън, разкъсай гръкляна му, избоди очите му и ги изяж като грозде!“, - се прозя широко и се протегна.
- Винаги говори така.
Тези пазачи трябваше да са на петнайсет-двайсет метра, но все пак Питър чу всичко това високо и чисто въпреки камбаните. Беше станал като прилеп, прихващаше звуци: „сссс” когато остатъчна вода по някой пресен дънер изсъскаше и се изпареше, КРЪЦ-кръц от кожения колан на Ланг, когато той ходеше; дори скърцането на ботуши по снега извън затворническата къща. Понякога мислеше, че чува други много тънички гласове в главата си. Нищо отчетливо, по-скоро врява като от претъпкана гара с много висок таван.
- Господи, така, както си говори - каза Стомната, - е малко призрачно.
„Призрачно. ХАХАХАХА!“ Не. знаеха какво е призрачно. Тези бам-бам-БАМ бяха призрачни. Да не спиш изобщо, беше призрачно. И старият кошмар, който виждаш, когато си буден - оранжева кръв в тъмна вода и лодката, и очите, които бяха дупки в камък, - това беше призрачно. Нещото, на което растяха електрически червени крила в мозъка ти, беше призрачно.
Изгледа как ръката на Ланг пропълзя в мазния сив шлем от изтъняла коса и се зарови там за едно хубаво драс-драс.
- Шефът казва, че са халюцинации - каза Ланг, докато пърхотът посоляваше раменете му. - Трябва да преминат. Ако стане много шумен, иди и го цапардосай няколко пъти! Това ще го накара да млъкне.
- Аз не съм халюцинация - прошепна Саймън. Гласът му винаги идваше от сляпата точка отдясно на Питър. Надявайки се да го хване, Питър понякога рязко се извърташе, но Саймън се изплъзваше като проблясване на живак.
- Знам го - каза Питър, въпреки че една малка все още нормална част от ума му също прошепна: „О, да беее!“.
- Къде е шефът все пак? - попита Стомната. - Няма го от седмица.
- Знам, че съм истински - каза Саймън.
- Ш-ш-шт! - прошепна Питър. - Саймън, моля те, бъди тих! Искам...
- Последно чух, че шефът е взел група Чъкита. Иска да види как се справят - каза Ланг. - Каза, че се учат по-бързо, когато излизат в екипи, особено когато имат достатъчно в тях.
- О-хо - каза Саймън.
Това привлече вниманието на Питър. Достатъчно в тях? Какво? Ланг и Стомната не говореха само за съкилийниците му. Тогава за кои? Фин имаше различни Променени? Колко различни? Помисли си за камбаните. Помисли за това колко добре чуваше всичко и за постоянната завеса на стария сън. Помисли за мръсника в черепа си. „И Саймън. Чувам някой, който знам, че не може да е тук. Ами ако...“
- Исусе! Те и ние заедно - от това ме полазват тръпки. А какво става с онова нещо? С очите им? Като това, което става с него? - Стомната изкриви палец към килията на Питър. - Изкарва ми ангелите. Като нещо от филм.