„Чакай! Какво става с мен? - Пръстите му проследиха очертанията на очните му гнезда и хьлмчетата на затворените му клепачи. Очите му бяха толкова ожулени, че можеше да плаче кръв. - Очи, очи в мрака, дупки в камъка. Но аз имам истински очи. Освен ако и аз не се променям в нещо друго. Освен ако Фин е...“
- Да, но ще се радваш, когато дойде времето. Още много от тях. По-добре едно Чъки да изяде куршума вместо мен - каза Ланг.
- Може би - Стомната прозвуча колебливо. - Но ти казвам, ще отнеса шибаната глава на първия, който ме погледне накриво. Ами тези Чъкита тук и на другите места? Имаш ли представа какво иска шефът от тях?
- Някои от тях той взема - каза Ланг. - Тези, които смята, че са по-умни, предполагам. Но какво ще правим с всички останали? Да пукна, ако знам!
„Фин има повече Променени, не само тези тук. Разделил ги е на групи: тези, които оставя на мира, и тези, които... дрогира?“ Питър можеше да си представи. Колко беше глупаво да повярва на Фин, когато дъртото копеле каза, че могат да се справят само с десет Променени наведнъж? Трябва да бяха минали повече от пет месеца, откакто нещата отидоха по дяволите. Милицията на Фин е била тук много преди това. Фин е бил подготвен светът да се разпадне. „Значи работи с Променените и върху тях по някакъв начин, не само опитомява неколцина като любимци. Подбира най-умните, най-бързите, най-добрите.“
Какво можеше да иска фин от останалите обаче - от тези, които бяха тук с него, Питър не можеше да си представи. Те не бяха храна - е, поне не за Променените, които убиваха, но не се хранеха един с друг. Какво можеше да е замислил фин за тези деца, много от които бяха от Рул?
Още една мисъл: „Той има мен. Той знае всичко за мен“. А дали Фин знаеше за Саймън? За Пени? Ами ако търсеше и тях?
„Успокой се, няма да ги намери! Никой не знае къде е Пени...“
- Не знам - каза Саймън. - Фин има теб. Какво те кара да мислиш, че не може да разбере? Трябва да направиш нещо, Питър.
- Направих, каквото можах. Запазих те жив. - Питър имаше чувството, че някой е пъхнал претоварения му мозък в блендер. - Загубих всичко заради теб.
- Не - каза Саймън. И проклет да беше, ако не прозвуча като Фин. - Ти беше изгубен, когато реши, че Зоната е добра идея. Беше изгубен, когато излъга в полицията, не каза истината за нещастния случай, за лодката и за Пени.
- Мислиш ли, че не знам? - Един крясък кипна в гърдите му. „Недей, недей, недей, не може да крещиш!“ Той захапа меката плът на бузата си до кръв. Болката беше ярка, но не съвсем достатъчна, не. „Крещенето не помага. Ако крещиш, те нараняват. Ланг ще те рита, ще те бие. Но няма да те убие. Така че това няма да свърши, докато ти...“
- Тогава направи нещо, Питър! - каза Саймън. - Спри Фин! Направи ход! Направи нещо!
- Млъкни! - Ръмжейки, Питър хвърли онова ляво стъпало през клетката си. - Млъкни, Саймън, просто млъкни!
- Хей, хей! - каза Ланг.
- Моля те, боже! - Стенейки, Питър се помъчи да се изправи, обви пръстите си около железните решетки, прилепи се до стената и се хвана здраво с юмруци за метала срещу поредната вълна от болка. „Не, не, не, Питър, не крещи, Питър, не крещи!“
Не за първи път се почуди колко дълго и силно трябва да удря главата си, за да се пукне черепът му и мозъкът му да се смачка като жълтък на яйце. Можеше да се приближи до решетките, където чакаха Променените. Да провре ръце и да придърпа Кейт по-близо, да я остави да забие зъби в гърлото му, да и даде да опита първа. Щеше да е свършило, преди пазачите да отблъснат нея и съкилийниците и назад. Но той беше страхливец, не можеше да се остави да умре. Не беше готов, а и трябваше да мисли за Пени и за Саймън. Имаше го и Крис.
Да брои, можеше да брои. Броенето беше добро нешо. ,Десет клетки, има десет... - Трескавият му поглед ги докосваше една след друга. - Пет от едната страна, една, две, три, четири, пет...“
- Това малко прасенце отишло на пазар, това малко прасенце останало у дома, това малко прасенце имало печено говеждо... помогни ми, помогни ми, помощ,... бам- бам-бам...
- Добре, това е доста откачено - каза Стомната.
- Не, не, не, нененене - припяваше Питър, удряйки слепоочията си и клатейки глава напред-назад. - Осем... осем, осем, осем, осем дни от камбаните, но десет клетки, десет, десет, десет, десет малки прасенца, квик, квик, квик... - той чу гласа си да се издига в дрезгав фал- цет. - Квик, квик, квик, квикквикквик... не, спри! Спри, спри! - Питър не осъзнаваше, че подсилва думата с удари по челюстта си, докато кокалчетата му не се ожулиха болезнено.