- Да направим ли нещо? - попита Стомната.
- Ако започне да рови из очите си или нещо такова - каза Ланг.
- Правил ли го е някога?
- Само веднъж.
- Спри! - изпъшка Питър, но вече не бе сигурен на кого говори. Трябваше да спре с това, да започне да се контролира. Удряше челюстта си отново и отново: по-силно, по-силно. Този път меката вътрешна плът на бузата се раздра от зъбите му. Устата му се напълни с вкус на метал и блатна вода - лодкama дълбоко в тъмното, - вкус, който той познаваше много добре. „Но това съм аз, това е добре, отрезви се той. Това е моята кръв, не е някой, когото е трябвало да изям...“ - Не! - Той се изправи рязко, сякаш някаква скрита пружина внезапно се беше разбила 6 кръста му. - Няма да мисля и за това. Ще мисля за нещо друго. Ще мисля, мисля, мисля. - Започна да обикаля килията си пред очите на Променените, но далеч от сграбчващите им ръце и... „Кейт, Кейт, Кейт, обикаляй, обикаляй, обикаляй. Брой, прави нещо, прави каквото и да е, но се стегни!“ - Стегни се, стегни се, стегни се, аз съм Питър, аз съм в килия, аз съм в лагер...
- Ти си Питър, ти си в килия, ти си в лагер. - Саймън беше ехо, призрак от гробището на спомените на Питър. - Ти си в килия, това е ад, а аз съм Саймън и десет малки прасенца започнали да квичат. Квик-квик- квик...
- Не те слушам.
- Говориш с мен.
- Не те чувам - изкрещя Питър през онова бам-бам-БАМ. - Исусе, моля те, остави ме! - Горната част на главата го болеше толкова много, сякаш някой бе пробил черепа му с тухла. - Моля те, боже, моля те! Защо не ме оставиш да умра?
- Защото не ти е дошло времето - каза Саймън.
- Но аз не мога да понеса повече. - Питър прокара език по горната си устна, обирайки един ред вече много позната ивица изсъхнал бакър и стара сол. - Моля те, Саймън...
- Саймън? - попита Стомната.
- Внук на Преподобния - отвърна Ланг отегчен. - Беше много близък с това хлапе.
- Внук? Мислех, че Крис Прентис е внук на Йегър.
- Той също, което е странно, защото старецът имаше само едно дете.
- И как е станало това? - попита Стомната.
- Да пукна, ако знам - отвърна Ланг.
- Не ти е позволено още да умреш, Питър - рече Саймън. - Пени и аз имаме нужда от теб.
- Не мислиш ли, че знам? - Вбесен, той се завъртя, опиша се да го сграбчи, но не хвана нищо, защото Саймън се изплъзна извън обхват. - Ти имаш нужда от мен, Пени има нужда от мен. Но не мога да ви помогна точно сега. Не разбираш ли? Дори не мога да помогна на себе си.
- Коя е Пени? - попита Стомната.
- Сестра му. Хората от Рул казаха, че била истинска красавица. Просто - Ланг сви ръце пред гърдите си - супер.
- Млъкни! - Питър извърна глава толкова бързо, че хвръкна кървава слюнка. Но в сърцето си се зарадва, защото така можеше да мрази някой друг освен себе си. - Не произнасяй името на сестра ми! Дори не си го помисляй!
- Беше заминала, когато аз дойдох. Чух, че може би е подивяла - пазачът продължаваше да говори, сякаш Питър не беше там. И това беше истина в известен смисъл. Ланг плъзна бледорозовата змиорка на езика си по зъбите, нацапани с черни петна от загниване и никотин. - Срамота! Истински хубаво е да покажеш на всички тези момичета какво може един мъж...
- Млъкни! - Стискайки решетките с две ръце, Питър сгъна лакти като шимпанзе. - Млъкни, Ланг! Ще те убия, ако не млъкнеш, млъкни, млъкни!
- Така ли? Така ли? - Остъргвайки стола си назад, Ланг се пресегна към калъфа. С един замах на китката му шейсет сантиметра черна хромирана стомана прещрака на мястото си. Пазачът премина половината разстояние до килията на Питър, пляскайки желязото с остро метално дрънчене дан-дан-дан, което някак беше в синхрон с онова бам-бам-бам. В другите клетки Променените се свиха назад. - Ставаш корав ли, момче? Ще ме убиеш ли? Искам да видя как ще опиташ.
„Да! Давай, пръсни ми черепа, смачкай мозъка ми, убий ме, убий ме, убий ме!“
- Давай! Давай!. - изви Питър. - Хайде, тъпако, хайде! Там си достатъчно смел, можеш да говориш как ще покажеш на момичетата що за мъж си, така че, давай!
Бузите на Ланг почервеняха.
- Не мисли, че аз няма...
- Ланг! - Стомната беше на крака. - Не мисля, че е добра...