- Млъкни! - Напредвайки, Ланг удари желязото с едно свирепо БАМ. - Ти, малък пикльо...
- Питър - беше Саймън, но и не беше. Спокоен и тих, този глас беше въпреки това мощен; ритник в стомаха, който му изкара въздуха. - Питър, недей!
И просто така Питър почувства как желанието му за бой се изпарява, оставя го без кости, слаб. Погледна надясно, където Саймън винаги се носеше извън погледа му, но ахна, щом въздухът внезапно се раздвои и Крис - блещукащ и сияен - се появи.
- Питър. - Лицето на Крис беше яркобяло. - Спри! Не можеш да ги победиш така.
- Крис? - Питър вдиша. Коленете му опитаха да се сгънат. Гледката го хвърли назад толкова силно, че ако не стискаше решетките, щеше да рухне на мръсния цимент. Крис не можеше да е тук, той го знаеше, фактът, че Крис беше... „Ами ако е мъртъв? Не, моля те, боже!“ Гърлото на Питър се стегна от мъка. Зрението му се замъгли и той стисна здраво очите си. - Крие, не може да си тук. Не може да те виждам. Не те виждам.
- Така ли? - излая Ланг. Когато отново удари решетките, звукът беше много по-слаб и не нарани ушите на Питър толкова. Защо беше така? - Гледай в мен, когато говоря!
- Отвори очи, Питър! - каза Крис. - Погледни ме! Нека ти помогна!
- Не. - Питър трепереше, беше му студено, толкова студено. - Ако го направя... ако те виждам, значи си мъртъв или Променен и...
- Виж ме! - каза Крис. - Чуй ме!
Не можа да се спре. Клепачите му се отвориха и той извика. Лицето на Крис беше тебеширенобяло, очите му не бяха черни, а шокиращо блестящовиолетови. Не трябваше да поглежда. Трябваше да закрие очите си. Ако продължаваше така, щеше да ослепее. Но се боеше, че ако погледнеше другаде, ако потърсеше Саймън или Кейт с очите като кошута, или Ланг, или дори Фин, гледката щеше да го унищожи напълно. Мракът имаше своя собствена ужасна светлина.
- Виждам те. - Беше халюцинация, видение, призовано от трескавия му ум, защото нямаше нищо друго, никаква надежда. „Никога няма да се събудя от това, защото никога не спя.“ - Крис... Боже... помогни ми!
- Аз ще ти помогна. - Ланг отново удари решетките.
- Ще ти помогна. - Винаги спокоен, гласът на Крис бе хладна кърпа върху горещо чело, вода в пустиня. - Но трябва да слушаш. Трябва да ми се довериш и да правиш каквото кажа.
Крис не беше там. И той като Саймън не беше истински. Те бяха халюцинации. Бяха симптоми от миналото и неговият избор, и очи като дупки в камък, и черна вода, дълбока и спокойна като гроб. Това беше едно съзнание, раздвоено само срещу себе си. И все пак Крис беше гласът на разума, частица от ума на Питър, не по- голяма от стотинка, която се опитваше да се изрази и да му помогне да оцелее... „Слушай този глас, слушай го внимателно!“
- Какво? - каза Питър. - Какво искаш да направя?
- Отдръпни се от решетките, Питър! - рече Крис. Не им позволявай да те нараняват повече! Още не си достатъчно силен.
- Вече не съм каквото и да било. - Бавна гореща капка се процеди по бузите му. - Не съм силен. Саймън е прав. Аз съм нищо.
- Сега вече се учиш - каза Ланг.
- Можеш отново да бъдеш силен - продължи Крис. - Ще бъдеш. Но трябва да си достатъчно смел, за да се откажеш от този бой засега.
- Но аз ще падна - възрази той.
- Само на пода. Довери ми се, Питър!
- Оооох! - изстена той. Направи четири препъващи се стъпки назад, преди ставите му напълно да омекнат и да се свлече на коленете си.
- Видя ли? - Ланг прибра палката. - Не можеш да оставиш малкото лайно да ти се качва на главата.
„Вече са се качили на моята.“ Свеждайки глава, Питър разтърка очи с юмруци като уморено дете и започна да се дави от насъбраната мъка и вина в един ужасен звук, който все пак някак, изглежда, караше тези проклети дрънчащи камбани да затихнат поне за малко. Или може би Ланг беше прав и каквото и да беше направил Фин, щеше да прерасне в нещо много по-лошо, ако изобщо беше възможно. Допускаше, че беше, и това го плашеше. Може би беше добре, че не можеше да спи, защото може би в съня си щеше да се промени. И какво щеше да бъде тогава? „Съжалявам, Крис, толкова съжалявам, толкова...“
- Няма нищо - каза Крис, сякаш успокояваше малко дете, което си е ожулило коляното. - Ш-ш-шт, всичко е наред. Ти направи, каквото можеше. Не трябва да се предаваш.
- Но какво направих! - Питър покри лице е ръцете си. „Боже, никога няма да ми простиш.“
- Първо трябва да простиш на себе си - продължи Крис и халюцинация или не, Питър имаше нужда да чуе точно това. Много по-късно той щеше да се зачуди точно кой беше отговорил.