- Какво?! - пита тя, изправяйки се бързо, сякаш тя е червеят на кукичката. Възрастните гмурци също извръщат глави, сякаш и те са стреснати от новината. - Ти едва се върна!
- Преди шест месеца - казва той, очите му гледат водата и той подмята кукичката, сякаш животът му зависи от това. Баща и носи косата си войнишки къса и по бялата като коремче на риба кожа зад ушите и в основата на врата му е плъзнала червенина. - Трябваше да е година, но имат нужда от мен. Един от другите водачи и кучето му са били... те са извадени от употреба - начинът, по който го казва, означава, че са мъртви, но темата е табу, нещо, което баща и нарича лошо джуджу. Изразът „убит по време на акция“ носи нещастие. Ако кажеш „мъртъв“, все едно стъпваш на мина. Мъжете и кучетата не умират, те са „извадени от употреба“. - Мина е с друг водач, но аз я познавам, така че...
„Не тя е важна, а аз - това иска да каже Ели. - Тъпо куче!“ Сякаш баща и и дядо Джак са решили, че тя е като тази Мина, сигурно е време да пратят Ели при друг водач.
- Кога? - и това не е каквото иска да каже, но споровете няма да помогнат. Погледът и отскача от него към двойника му във водата. - Все едно. Няма значение.
- Две седмици. - Във водата двойникът на баща и отвръща на погледа. - Трябва да подредя някои неща, но можем да... - гласът му заглъхва. Тя дори не може да си представи какво е мислел, че може да каже, за да оправи нещата.
Тя не казва „добре“. Или „мразя те“. Или „всеки път, щом заминеш, все едно умираш, а аз съм толкова уплашена, сякаш и аз умирам“. Освен това първото е дребна лъжа. Тя загубва интерес към гмурците. Вместо това се взира в малкото водно момиче точно до нейния воден баща, който казва:
- Колко още?
- А? - Ели примигна назад от спомена за онази юнска утрин към тук и сега, през март. Изпълнено с високи облаци, следобедното небе беше с цвета на варен белтък. Когато вдигна поглед от синьо-черното око на дупката в леда за риболов, трябваше да заслони очите си с ръка. - Какво каза?
- Казах, колко още? - Дългите мигли на Илай бяха заскрежени. Точици лед бяха полепнали по шала му и висяха от оръфаната му шапка като коледни украшения. Бузите му бяха червени като боровинки. Гушнал пушката си, той тропна крака с преувеличено потръпване. - Замръзвам. Как можеш да правиш това? - Той посочи с брадичка въдицата в голата и дясна ръка. - Пръстите ми щяха да окапят.
- Защото не се движиш наоколо - каза тя и върна вниманието си към въдицата, като я подръпваше нежно нагоре-надолу, нагоре-надолу и подмяташе кукичката. Честно казано, ръката и се вледеняваше, а ноктите и посиняваха от студ. Няколкото пъти, когато с дядо Джак бяха ловили риба в леда, той винаги палеше огън на брега, за да може тя да се стопли с горещо какао, овъглени наденички и почернели сандвичи. Устата и се напълни със слюнка при спомена. Можеше да убие за сандвич. С горчица и сос. И със запечен лук.
- Добре ли си? - Веждите на Илай, деликатни и с цвят на мед, се сключиха.
- Да. - Тя се помъчи да спре въздишката. Нещо, което дядо и беше казвал, изплува: „Ако желанията бяха риби...“. Не беше добра идея да мечтаеш за каквото и да било напоследък. Само свършваш депресиран или разплакан, или и двете, а проклета да е, ако се разревеше пред Илай. Той беше сладък и въпреки факта, че беше на дванайсет, двамата се мотаеха заедно. (Джейдън ги наричаше „убийците“, което Ели просто не разбираше.) Но Илай можеше да е и малко глупав. Понякога тя мислеше, че трябва да пази него. Ели кривна глава към двете близки дупки, където беше заложила нанизите. - Можеш ли да извадиш тези? Трябва да разчупя заложените въдици, а след като имам около петнайсет от тези...
- Аз? - Илай не си падаше по рибешката слуз, а Ели беше имала добър следобед: четиринайсет черни риби, всичките по двайсет и пет сантиметра.
- Е - каза Ели, извръщайки поглед към брега и към търпеливите им коне, които чакаха под клюмналите клони на висока канадска ела. Наблизо няколко гарвана подскачаха по снега и вероятно се надяваха на пареща купчина рибешки черва, докато една строго изглеждаща чайка беше кацнала на върха на ледена скала. - Предполагам, мога да почакам. Ще ти трябва помощ със свредела.
„Да, значи аз нося цялата риба и такъмите.“ От друга страна, тя знаеше, че това, което Илай наистина искаше да избегне, беше прибирането на такъмите. По-точно, да избегне мястото, което беше близо до склада за такъмите. Дори конете мразеха онази част от гората. И тя не беше луда по нея, но не беше такова момиче.