- Е - каза тя, изтегляйки въдицата и посягайки със заучена небрежност към един вътрешен джоб на парката. Извади оттам пластмасов контейнер и отвори капачето. В легло от дървени стърготини, затоплени от телесната и топлина, лежаха тлъсти бели личинки, всяка с дължината на върха на кутрето и. Тя нежно измъкна едно дебело момче от гърчещата се маса. - До-бреее - каза, промушвайки личинката с кукичката. Беше истинско прахосничество - тя вече беше набучила една. Но Илай имаше нужда да усети огън под задника си. - Ако искаш да изчааакаш и да ми помогнеш с такъъъмите...
- Боже! - Устните на Илай, ярки като череши и твърде деликатни за момче, се изкривиха. - Мразя, когато правиш това.
- Ам-ам - отскубвайки още една гъсеница, Ели млясна с устни. - Вкуусноо...
- Гадост! - Илай се престори, че повръща, но се хилеше. „Веселяк“, би казал дядо Джак. - Добре, печелиш. Само спри! - каза Илай, навивайки стоманената верига с наниза и осем изпъстрени с черни петна риби, закачени през хрилата, от дупка в леда. - Гадост - каза отново, като държеше пляскащите риби на една ръка разстояние. Сивият помияр Рок долетя като куршум, следван неотлъчно от Мина. - Ръкавиците ми миришат на риба - оплака се Илай, докато развълнуваните кучета подскачаха в кръг около него. - Рок винаги мирише на риба. Седлото ми мирише на сардини.
Ели преглътна изръмжаване за убийствени пръдни, въпреки че дори и тя беше уморена от пушена риба. Виж, един хотдог...
- Поне всички ядат.
- И ти винаги миришеш на риба. - Илай издърпа втория наниз. - Колко още ще се бавиш, за да знам кога да се притесня, че си била изядена?
- О! Ха-ха! Може би още час, час и половина - каза го просто така. Откакто загуби Алекс и светещия Мики Маус, Ели нямаше и най-смътна представа кое време е. - Не много дълго. Все още има достатъчно светлина.
- Сигурна ли си, че ще се оправиш с такъмите?
- Разбира се. Винаги се оправям - промърмори тя под нос, но повика Мина и накъдри една весела вълна.
Гарваните се напериха, когато Илай приближи брега, но щом подмина към коня си, без да спре, се вдигнаха като черен облак да го гълчат по пътя му.
Само на две въдици имаше нещо - рибките нямаха и двайсет сантиметра и тя ги пусна. С Мина, която припкаше до нея, тя окачи дръжката на стара пластмасова кофа за боя, която използваше за такъми, и се отправи по леда към дупки, дето беше издълбала тази сутрин чаак ей там.
Езерото беше много дълбоко и се подхранваше от поток някъде в западната част. Това значеше, че водата близо до потока беше много по-топла и езерото никога не замръзваше изцяло. Вместо това леденият чаршаф постепенно се превръщаше в парцалив кишав ръб, от който тя винаги стоеше на здравословно разстояние. Когато приближи далечната въдица, тя видя изправено оранжево флагче и почувства прилив на въодушевление.
-Добре - каза тя на кучето. - Там има нещо. След като взе останалата част от пътя на бегом, тя се отпусна на колене и започна да откача кордата. Когато я подръпна и усети колко е лека, въодушевлението и се изпари. - Ех, да му се не види! - Нещо бе грабнало стръвта и изчезнало. Тогава видя как единичната корда се беше накьдрила и разбра, че няма никаква тежест в края. Влакното беше скъсано надве. Нарочно беше използвала единично влакно. Беше много по-еластично и смекчаваше пораженията от кукичката, така че устата на рибата не се разкъсваше.
- О, това е била една силна риба! - И голяма. Жълтият костур обичаше дълбоки води. Както и щуката. Имаше много месо в тези риби. - Може би трябва да използвам сплетено влакно - каза тя на Мина, която само облиза водата от пръстите и. - И да издълбая малко по-широки дупки, ако искаме да хванем тези големи момчета. Откопчавайки ножа си, марка „Лийк“, от неръждаема стомана, от джоба на панталона, тя освободи острието с отработено перване на палеца. В едно много мъничко тъмно килерче на ума си си пожела да можеше да покаже на Том и Алекс какво може да прави сега. Тя винаги си пожелаваше това.
„Трябва да престанеш!“ Тя използва острия връх на ножа, за да махне възела на скъсаното влакно, после хвърли въдицата в пластмасовата кофа. През последната седмица след случилото се с Крис тя беше мислила твърде често за Том и Алекс, много повече, отколкото беше добре за нея.
„Това е твоят дом сега, така че се справяй!“ Щеше и се да мисли за неща, върху които би могла да въздейства. Например как да хване повече и по-големи риби, които сънуваха бавните си зимни сънища в дълбоките води под по-тънкия и по-слаб лед на плитчината. Но повече дупки означаваха повече време, за да ги поддържа чисти с брадвата си. Хрущейки по снега към брега, тя обмисли проблема. Дядо Джак използваше гумените постелки от стария пикап, за да покрива риболовните дупки. Но да намери кола, можеше да е трудно. Исак, Хана и доста от другите деца някога бяха амиши и все още силно вярваха в бог. Всички места, на които живееха, бяха на амиши, а те не използваха коли. Но може би обикновен килим или парцалена черга?