- Трябва да попитам Джейдън - каза тя на Мина. - Той е като Том. Нали знаеш? Поправя всичко. Помниш ли например онзи стар камион, който Том и аз...
„Спри!“ Потискайки спомена, тя избърса една бърза парлива сълза. Трябваше да престане с това тъпо връщане към Том и Алекс или към баща и и дядо Джак. Ръката и се промъкна към врата и намери кожената връв, на която висеше малък дървен медальон. Хана беше казала, че амулетът - някаква странна амишка или германска магическа джунджурия - ще я предпазва от зло и от тъжни мисли. „Ха!“ Беше просто обърнат знак на мира. Тъпо. Сякаш можеше да бърши работа при всички спомени, които все се измъкваха от онзи тъмен килер. Тези за Том винаги я подсещаха за Алекс и обратното. Всеки водеше до една и съща картина: Том, чието лиие беше изкривено в агония, докато снегът разцъфваше буйно в червено под крака му, а Алекс с ръце, оцапани с кръвта му, крещеше: „Копелета! Копелета!.“.
Амулети за добър късмет? „Ха!“ Пръстите и пуснаха кожената връв. Тя беше истински джуджу за лош късмет. Нейна беше вината, че простреляха Том. „Той каза, че се грижи за хората си, Алекс ме спаси от планината, а виж сега! Заради мен вероятно и двамата са...“
- Неее! - тя спря стона със свита ръка. Още една бърза сълза се търкулна по бузата и. Сега и се искаше да беше задържала свирката на Алекс. Тъпо беше да я дава. Една свирка беше нещо, което можеш да използваш, не тъпо парче дърво с германска дрункулка на него. Свирката беше като част от Алекс. „Точно като писмото от майка и.“ Полагайки длан на сърцето си, Ели усети как пликът прошумолява в найлоновата си обвивка, сгънат в един вътрешен джоб. Не можа да спре Харлан да открадне родителите на Алекс. „Но взех писмото на майка ти, Алекс. Спасих го за теб.“
Както може би Алекс и Том щяха да спасят нея? Не че Хана или Джейдън, или Илай бяха толкова ужасни, но Ели просто не можеше да се отърве от усещането, че нещата нямаше да бъдат нормални отново, докато не се съберат всички заедно. Което водеше до свирката. Да даде на Тоб свирката на Алекс, беше отчасти импулс, отчасти умишлено. Той беше толкова болен и уплашен да не го изоставят. Тя се надяваше, че свирката - все едно самата Алекс - ще го развесели и ще го направи силен по същия начин, по който караше нея да се чувства по-добре и в същото време наистина тъжна. „Ще ми я върнеш, когато оздравееш“ - казала му беше тя.
Но в една скрита част на ума и - място, което тя не посещаваше често, защото беше твърде болезнено - се таеше друга идея. В нощта, преди да се появят Харлан, Марджъри и Брет, Том и Алекс бяха говорили за Рул. Ели помнеше шумоленето на карти и гласа на Том. Тя се беше опитала да отиде в Рул след Харлан, само че се беше загубила. Беше извадила късмет, че Джейдън я откри. Но след като момчето от Рул дойде и взе Тоб, Ели се надяваше, че докато го лекуват, някой ще намери свирката и ще я покаже на Алекс. (Защо някой би го направил, тя не знаеше. Беше глупаво. Но беше нещо като писмо в бутилка.) Тогава тя щеше да разбере къде да я намери и щеше да каже на Том, защото, разбира се, Алекс щеше да го е спасила, и те щяха да дойдат за нея... просто така.
Ако Том беше добре. Ако все още беше жив. Ако не беше като горкия Крис - момчето от Рул, което само се беше опитало да помогне.
Докато Хана не беше отишла и не беше сторила онова, което бе сторила, и вече нямаше как да го върнат обратно.
От небето дойдоха още силни печални викове, когато трио гарвани отлетяха от запад на изток, следвани от още шест. Още по-високо тя забеляза издайническото реене на няколко чайки. Намръщена, Ели обърна поглед назад към брега. Чайката все още беше там, но гарваните бяха изчезнали. Дълбоко сред дърветата проблясна нещо в светлозелено и един кедър, залюлян внезапно, разпръсна фина завеса от сняг.
- Това е странно - каза Ели. Гарваните обичаха рибешки черва точно толкова, колкото и всичко умряло или умиращо. (Е, може би без човекоядците.) Това беше още нещо, което Джейдън беше казал: „Ако искаш да знаеш къде е отишъл еленът, който си ударил, не следвай кръвта! Търси гарваните!“.