„Но сега тях ги няма.“ Тя прокара очи по ниските клони и по заснежените вечнозелени храсти. Все още виждаше издуващия се облак от фин сняг. Там, където преди имаше много птици, сега беше останала само чайката. Което беше малко странно.
Със свредела на лявото рамо и с пушката 22-ри калибър на дясното тя грабна отново пластмасовата кофа и се затътри отново бавно към брега. Пушката беше марка „Савидж“, но Джейдън я наричаше „пукало“, което значеше, че не прави нищо, а само добавя тежест, но я караше да се чувства по-добре. Свределът и не беше петнайсет килограма като онзи на дядо Джак, но беше дълъг и неудобен за носене. По същество беше по-скоро копие, на чийто връх имаше две невероятно добре наточени остриета от неръждаема стомана.
Напред тя видя Мина да подскача след чайката. С тревожен грак птицата се вдигна от мястото си, направи кръг и пусна една дълга струя. Мина спря в последната секунда, но не достатъчно бързо. Струята в зелено и бяло се размаза по муцуната и и чайката размаха крила нависоко с един гръмогласен писък: „А-ха-ха-ха!“.
- Да ти е за урок! - каза Ели, докато Мина просто изсумтя и се отъркаля в снега. Когато навлязоха сред дърветата, тя видя чайката обратно на скалата и можеше да се закълне, че птицата още се смееше.
Точно този имот беше огромен, вероятно някога е бил съставен от две и дори може би три ферми с много декари земя и много допълнителни постройки. Илай беше тръгнал наляво по гориста пътека, която щеше да го отведе обратно към къщата. Ели се отправи надясно с коня си - дребна калнокафява кобила на име Бела - по криволичещата пътека през гората от дъбове и високи лиственици. Напред в едно сърповидно оформено сечище пътеката се разклоняваше надясно и наляво. Един поглед към това разклонение и Бела се подплаши, изправи се на задните си крака и разтресе глава с дрънкане на метал и кожа.
- Добре, добре, голямо бебе! - Ели слезе от коня и завърза юздите около един як дъб. Никой от конете не обичаше тази част от гората. Дясната пътека не водеше до нищо хубаво. - Куца работа! - измърмори тя мрачно. Подтичвайки до нея, Мина я погледна и Ели каза на кучето: - Обзалагам се, че ако ставаше въпрос за теб и за мен, те нямаше да се откажат толкова бързо.
Да, но когато Джейдън и Хана намериха нея и Мина, те не бяха ранени толкова тежко, колкото беше Крис. „Смъртно ранен“, беше казала Хана за Крис, което бе начин да каже „ранен толкова лошо, че не мога да го оправя“. Но може би имаше шанс. Крис можеше да е много силен или пък Хана можеше да е сбъркала. Това, че не опитаха, не беше честно. Том и Алекс винаги опитваха. Те щяха да се борят...
- Знаеш ли, Ели, никак не е добре да мислиш за това. Само ще започнеш да се самосъжаляваш. - Тя изпусна мъчителна въздишка. Защо си спомняше Том и Алекс, баща си и дядо Джак толкова много днес? Не можеше да е заради риболова. Тя ловеше риба през цялото време. - Да, но ми липсват непрекъснато - каза тя, ядосана, че носът отново започваше да я сърби. Скоро щеше да се разврещи като малко дете. „Концентрирай се върху положителното, както казваше дядо Джак винаги.“ А Хана, Джейдън и Исак бяха мили. - Но не са Алекс. - Тя свърна по лявата пътека. - Те не са Т...
До нея Мина внезапно сигнализира с тихо, но отчетливо пухтене. „Опа!“ Хваната насред крачка, с единия крак над снега, Ели остана напълно неподвижна. В гърдите сърцето и се преобърна от тревога. Мина не гледаше лявото, а дясното разклонение. Не ръмжеше (добър признак), но ушите и бяха изправени, тялото и - вцепенено. Това не беше добре. Беше злe. Ръмженето беше нещо лошо, защото означаваше, че там има или непознати възрастни, от които тя нямаше полза, или човекоядци, от които имаше още по-малка полза. „А и това не беше тяхното време на деня все пак.“ Но нещо беше подплашило кучето. Какво?
От небето долетя още един рязък писък и тогава тя най-после чу това, което Мина беше доловила. По дяволите! Доколкото можеше да се досети, конят и вероятно се беше подплашил по-рано, защото беше доловил това, което тя не беше. Но сега Ели го чу. Звучеше като... гласове? И то много. Като претъпкан училищен двор в междучасие. И идваше някъде от дясната пътека. Наблюдаваше как Мина слуша. Кучето все още беше нащрек, но не ръмжеше. Значи... не е опасно? Вероятно не възрастни все пак, не хора. Не живи във всеки случай.
После я озари.
- О, боже! - каза и едва не се плесна по челото като Хоумър Симпсън21. Птиците. Гарваните. Затова имаше толкова много. Гарваните бяха мършояди, привлечени от смъртта. Беше както Джейдън каза: Ако искаш да разбереш къде е горкият ранен елен, гледай за гарвани! Беше напълно логично.