Факт. Колкото е по-студено, толкова по-бавно се разлага плътта. Но също така е вярно, че най-дълбоките нива на мината са много топли, дори толкова горещи, че е невъзможно да се работи в тях без вентилатори и проветрение. Очевидно старата мина на Рул беше просто достатъчно топла, за да започнат труповете на хората да гният и пълни с газ да изскачат на повърхността на новото езеро като безброй балони от човешка кожа.
Въпросът беше кога да тръгне. Синди идваше всяка сутрин, така че това време отпадаше. Следобедите бяха по-безопасни, но трябваше да се предвидят стражите. Не искаше никой - особено Синди или Люк - да разбере какво прави. Щяха да се опитат да го спрат, да настояват да дойдат с него, а той искаше да е сам. Така че оставаха късните следобеди. Ако изчислеше времето правилно, със ските можеше да стигне доста бързо, да заобиколи пътя, който би го вкарал в полезрението на стражите, и пак да му остане достатъчно дневна светлина, въпреки че щеше да се върне след мръкнало.
„Кога?“ Всъщност въпросът не беше ли по-скоро дали ще се върне? Някога? Или никога? Защото в известен смисъл Том беше заминал, беше довършен, напълно изчерпан. Той не се беше чувствал така никога. Нито след Афганистан, нито след Джим. Нито дори когато бе прострелян и Харлан взе Ели. Не и след Джед и Грейс, когато си мислеше: „Да, убий всички врагове! Не е трудно“. Въпреки това, което каза на Люк, възможността да избере живот без никаква надежда да види Алекс отново, беше като да се остави на течението. Слагаш единия крак пред другия, докато повече не можеш да вървиш.
Независимо от това едно нещо бе кристално ясно. Очевидно тя беше там, в това езеро, заедно с всички останали мъртви.
И нямаше абсолютно никакъв начин Том да я остави на гарваните.
Беше участвал в Дългата разходка и преди. В Афганистан противобомбеният костюм винаги беше крайна мярка, когато роботите не вършеха работа или - както в неговия случай - трябваше да се направи избор между губещи ситуации. Така че бе вървял сам към смъртта много пъти. И все пак в този случай беше още по-лошо. Това щеше да бъде най-дългата и най-самотната разходка в живота му.
Езерото беше сюрреалистично. Задръстване от частично разложени тела, затънали в леда и почернели от гарвани. Изглеждаше, че Променените са вярвали в запасяването с продукти за черни дни. Или може би просто бе имало много гладни малки Чъкита на тази опашка за храна и е било по-лесно да се отскочи до обора за добитък, когато е трябвало да се намери нещо за кльопане. Имаше и много умрели Чъкита, които лесно се различаваха от другите мъртви, не само защото всички те бяха млади, но и понеже нищо - дори гарваните - не ги докосваше.
Том огледа през бинокъла езерото, прокарвайки внимателно поглед от лице на лице. Без да му обръщат внимание, птиците кълвяха празни очни ябълки, удряха с клюновете си по костите, скачаха от едно противно раздуто тяло към друго, сякаш играеха сложна игра на дама. Един гарван се подхлъзна при кацането върху заледения подпухнал корем на един възрастен мъж, преди да се оттегли на по-безопасно място върху носа му. Птицата намушка с клюн и отцепи парче от буза. Замръзналата зеленикава плът се откъсна със звук, който напомни на Том за накъдрен целофан.
Той гледаше как гарванът пъха месото в човката си и после в гърлото. Ако това беше Алекс, щеше да се спусне долу толкова бързо с бравото на Джед, че гарванът щеше да стане на облак от пера и червена мъгла и да иде в ада, преди да разбере, че е мъртъв. „Или може би е по-добре само да раня това нещо. После да го хвана и да го разкъсам.“ Можеше да види и това. Толкова подробно като прожектиран наобратно кадър, филмът се въртеше в ума му. Том виждаше как птицата се бори, а той стиска все по-силно и по-силно, докато не усети лекото тупкане на сърцето и в дланите си и хрущенето на костите...
Само че някак в ума му филмът се беше променил. Вместо гарван сега държеше момче за врата и то се опъваше и бореше, но Том го беше яхнал, душеше го и гледаше как лицето му става мораво. Той убиваше Крис Прентис за това, което беше направил. Това видение беше толкова реално, че Том можеше да почувства обезумялото драскане на ноктите на Крис върху ръцете си.
„Не можеш да се измъкнеш, Крис. Няма да ти позволя. Аз съм силен и ще те убия, ще те смачкам, ще те накарам да платиш за това, което си и направил...“
Един дълбок стон си проправи път през гърдите на Том. Боже, да убие Крис, щеше да е хубаво, щеше да е толкова хубаво и, Исусе, той го желаеше. Тази нужда да убие нещо беше нокътят на нещо ново, драскащо ребрата на Том, беснеещо да бъде родено.