„Но не мога да те пусна. - Измъкването на ума му от видението изпоти горната му устна. - Трябва да се държа.“ Притиснал трепереща рька към гърдите си, Том почувства двете плочки, които висяха на верижка около врата му. Едната беше на Джед от Виетнам, другата бе принадлежала на сина му Майкъл, който беше умрял в Ирак. Том стисна плочките по начина, по който баба му стискаше молитвената броеница. „Трябва да спра. Не мога да си позволя да се изгубя в това.“
Езикът го болеше там, където зъбите бяха пробили плътта. Той изплю събралата се в устата му кръв и видя как тя стопи снега сред приличащите на неправилни звезди следи, оставени от птичите крака. Много животни имаше насам всъщност. Погледът му се прехвърли на няколко издължени петпръсти следи, които трябваше да са от еноти, а после към една единична дълбоко през снега. От вълци вероятно. Те бяха достатъчно тежки и повечето глутници вървяха в индианска нишка. „Гарвани, вълци и еноти се тълпят за храна.“ В устата му отново се бе събрала кръв, която имаше вкус на ръжда, и Том се изплю. Много животни. Погледът му се плъзна по по-малка група отпечатъци, които изглеждаха почти като на куче. „Лисиците също са били заети.“ Нищо чудно. С всичките тези тела езерото на практика беше...
- Шведска маса - прошепна той и при това мислите му се препънаха и спряха, защото внезапно разбра какъв тип следи нямаше.
„Чакай малко!“ Взривяването на мината беше като да ритнеш мравуняк. Много от Чъкитата бяха умрели, но останалите се бяха пръснали - вероятно се бяха отправили на север към Рул. Оттогава не беше имало активност при мината. Но той беше виждал военна зона. Оцелелите винаги се връщаха, за да спасят каквото могат. И въпреки това единствените човешки отпечатъци около езерото бяха неговите, в което нямаше смисъл. Цялата тази безплатна храна и нищо, което да спре Чъкитата да дойдат или по-старите да се върнат. Само че никой не беше го направил.
„Тогава къде са, по дяволите?“
Надигайки се върху плоския камък, той огледа брега надясно и наляво. Доколкото виждаше, изобщо нямаше човешки отпечатъци. Той обърна поглед право на запад. Слънцето вече беше на средата на пътя към хоризонта, слабата му светлина започваше да добива цвета на пресен съсирек кръв. Очите му докоснаха първо пълната с отломки плоскост, преди да се прехвърлят на повалените дървета. Нощта, в която взриви мината, Чъкитата бяха дошли от тази посока. В ума си той повтори това, което беше видял, докато мината се срутваше под краката им - тези момчета, черни като мравки, които се превиваха през преспите. Петима бяха дошли пеша, но двама бяха на ски. Накрая Чъкитата бяха открили огън и бяха прогонили него, Люк и Уелър от възвишението. Но това, за което Том не се беше замислял много, беше защо тези момчета изобщо се бяха отправили в тази посока. Защо тичаха към бедствието? И още по-интересно беше какво имаше тук, което липсваше другаде?
- Алекс? - това беше точно, той можеше да усети туптенето, тръпката, която си проправяше път през вените му. - Господи! Не ви интересувахме ние. Бяхте дошли за Алекс, това трябваше да е. Стотици вкусни ястия, сред които да избират, но те бяха дошли за Алекс и само за нея. Но откъде знаеха? Свирката беше първата му мисъл, но той я беше чул, след като забеляза Чъкитата, така че можеше да бъде само...
- Миризма? - думата излезе в облаче пара. - Подушили сте я? Боже мой! - Оглеждайки равнината, погледът му помете през снега от ляво надясно, следвайки естествената линия на земята и на потопа от чакъл. - Вие бяхте на ски. Качихте се на възвишението. Дойдохте право за нея, не се отклонихте, не се поколебахте, защото знаехте къде е тя... - Той трепереше, мислите му подскачаха като номерираните топки на тотото. - Слизате долу, взимате я, а после духвате бързо. Само насочвате ските си, заставате на линията на срива и се спускате надолу...
Думите се изпариха на езика му, когато погледът му беше привлечен от нещо източено, което стърчеше от малка планина отломки. Клон? Не. Твърде право. Какво беше това?
- О, боже! О, боже! Моля те, моля те! - припяваше той, докато бавно настройваше фокуса. - Моля те, моля те, мо... - нещо нечленоразделно, бездиханно, не съвсем вик, изскочи от устата му. Сърцето му подскочи толкова силно, че го усети в зъбите си. - Боже! - ахна той. - О, боже!
Защото там - заковани в обсега на бинокъла - бяха черната дръжка и каишката за китка на щека.