23
През зимата, когато някой умреше, имаше три възможности. Можеше да погребеш тялото, да го изгориш или да го складираш. Погребението беше за предпочитане, беше нещо религиозно за Хана и Исак. За Ели беше нещо като „добре, все едно“. Но без багери нямаше начин да разкопаят достатъчно дълбоко за приличен гроб до пролетта. Плиткият гроб беше като покана за мършоядите и - никой не го казваше, но всички го мислеха - може би дори за човекоядците, ако изпаднеха в отчаяние. Или ако бяха като гарваните и можеха да ядат всичко.
Кремирането отпадаше. Исак просто не позволяваше. Отново онова религиозно нещо или може би бяха неговите и на Хана магически работи... Ели не знаеше. Единствените тела, които изобщо изгаряха, бяха на човекоядците. Но не бяха го правили отпреди Коледа, защото просто беше твърде студено и Джейдън мислеше, че всички човекоядци са заминали на юг, където остатъците бяха по-добри.
И оставаше складът - място, където в дълбокия мраз на Горния полуостров телата не можеха, нямаше да изгният. Без разлагане, без миризма, без мършояди.
И все пак сега над къщата на смъртта имаше гарвани.
* * *
- Не разбирам. - Зашеметена, Ели направи предпазливо кръг, местейки поглед от редиците гарвани по покрива на къщата на смъртта към върховете на гората. Повечето дървета нямаха листа, а голите им клони бяха преплетени като пръсти на скелет. Някои от тях сега бяха натежали от птиците и се огъваха под тежестта им. „Откъде дойдоха всички те? Защо?“ Звукът, който издаваха гарваните, беше почти механичен, сякаш хиляди ножици се отваряха и затваряха рязко. Но птиците не изглеждаха опасни. Мина щеше да изръмжи или да излае, или нещо такова. А тя не беше разтревожена. Беше просто... любопитна.
- Е, аз не съм - каза Ели на кучето. Това беше много плашещо. - Трябва да се върнем. Трябва да кажем на Джейдън... - Какво? Боже, всички онези гарвани бяха при къщата на смъртта, а тя беше уплашена до напикаване, за да погледне?
„Алекс нямаше да се подплаши. - Тя стегна захвата върху пушката. - Том щеше да отиде.“
- Добре, хайде, Мина! Можем да го направим. - С туптящо сърце тя тръгна по пътеката, а кучето вървеше редом до нея. Отпред птиците се въртяха, отдръпваха и прииждаха към сградата като вълни на безспирно черно море. На ръба, където свършваше снегът и започваха гарваните, тя спря, после плъзна ботуш напред около петнайсет сантиметра. Птиците се завихриха настрани. Тя направи още една бавна плъзгаща стъпка, после още една, докато ятото първо се раздели, а после затвори редици, след като тя и Мина преминаха. Ефектът беше зловещ, сякаш се носеха през басейн от черен живак.
Спря при плъзгащите се врати. Не бяха заключени. Исак и Хана винаги казваха, че магическите знаци са достатъчна защита. Но за да влезе, Ели трябваше да използва и двете си ръце, а не гореше от желание да пуска пушката.
- Не позволявай нещо лошо да се случи, момиче! - каза на Мина. Окачвайки ремъка на пушката на дясното си рамо, Ели обви ръце около дръжката от ковано желязо и дръпна. Вратата издаде неохотен писък, железните колела изстъргаха в метал, къщата на смъртта изпусна леден въздух, който миришеше на платно и борова смола. Сбърчила нос от силната миризма, Ели се извърна да провери птиците. В отговор гарваните килнаха глави, обръщайки черните перли на очите си към Ели, сякаш за да я видят по-добре. Внезапно уплашена да ги гледа твърде дълго, тя бързо отмести поглед и пристъпи от рампата в сградата, преди да си спомни - твърде късно, - че птиците могат просто да я последват. Но не го направиха. Тракайки с човки и грачейки, гарваните се струпаха точно на прага. И все пак нито една птица не протегна крило, нито скочи да я последва. А тя затвори вратата само за да бъде от сигурната страна.
Изчака малко, докато очите и се пригодят към внезапния мрак. Къщата отвътре беше огромна, почти като пещера с тези каменни стени, които се извисяваха до тавана от оголени греди, направени от същото тъмно дърво като плъзгащата се врата. Право напред, в центъра, имаше дървени палети, от тези, които фермерите обикновено използват за сено, наредени по три на дължина и три на височина.
Само че сега на тях имаше тела.
* * *
Ели знаеше реда. Телата първо се измиваха, след това в тях се втриваха ароматни масла и накрая се обвиваха в бял чаршаф. Хана винаги слагаше подсилена със заклинания малка торбичка върху гърдите на мъртвите, после зашиваше конопеното платно и слагаше върху него пурпурна петолъчна звезда. Тогава тялото се слагаше така, че главата, подкрепена от малка възглавница, да гледа на изток. Посоката беше важна - някакви дрън-дрън за рая и възкресението, - но Ели беше изключила. Баща и беше умрял далеееч на изток от тук и се беше върнал у дома в еквивалента на много малка кутия за обувки. Със сигурност нямаше да го види скоро да се върне към живота и да мине през вратата. Добре, това беше язвително. Но все пак...