След врявата отвън къщата на смъртта беше толкова тиха, че Ели чу как преглъща слюнката си. Доколкото знаеше, тук всичко беше наред. Е, ако не броеше телата. От умрелите деца там две бяха ранени от човекоядци. И оставаха пет, на които беше дадена отрова, защото бяха започнали да се променят. Предпоследното тяло беше на стареца с Крис - този, чийто врат беше счупен от люлеещия се боздуган.
- Е, сега какво? - прошепна тя, защото не изглеждаше редно да говори по-силно. При звука на гласа и Мина неспокойно премести тежестта си и после направи няколко колебливи крачки към палетите. Ноктите и цъкаха по камъка. Ели мислеше, че може би трябва да повика кучето обратно, но после се сети: „Чакай! Виж какво прави кучето!“.
Очакваше Мина да подуши всяка торба. Но тя не го направи. Вместо това отиде право при краката на последния палет и тялото там - толкова тъжно, - преди да обърне поглед към Ели.
„Е? - изглежда, питаха кехлибарените очи на кучето. - Няма ли да дойдеш?“
Ели не беше осъзнала, че се движи, и дори не беше помислила за това, докато не усети ледената милувка на камъка под коляното си, докато коленичеше до Мина. Кучето не толкова се взираше в тялото, колкото... е, наблюдаваше го много, много внимателно. „Но какво търсиш?“ Ели остави очите си да пропълзят по издутината на главата, после се спуснаха надолу до издатината на стъпалата и пръстите. Нищо за виждане. Погледът и се върна на тънката палатка на пурпурната звезда върху гърдите на тялото. Нямаше представа какво означаваше този магичен знак или с каква цел Хана слагаше торбичките на врата на умрелите...
В следващата секунда мислите и избледняха, когато най-после видя нещо, което не трябваше да се случва, не можеше да бъде.
Когато звездата върху гърдите... помръдна.
24
Том нямаше истински спомен да е мърдал. Но сигурно го беше направил, и то много бързо, прехвърляйки се от ски на снегоходки и тътрейки се надолу с дълги помитащи крачки, за да се изтъркаля през снега, покрай скали и около повалени дървета. Имаше скок във времето - една странна запъваща стъпка, нещо като зацепване на повредено дивиди, и той вече беше на колене до щеката. Раницата му и бравото на Джед бяха сега на снега, а той трошеше ледени отломки с ножа си „Кабар“. Дъхът му излизаше на резки задъхани хрипове, докато мушкаше с острието, за да разкрие сребристото копие от фибростъкло, нашарено с весели бели снежинки. Когато освободи достатъчно, прибра ножа в калъфа на крака си, после обви с две ръце пластмасовата дръжка и дръпна бързо. Щеката се измъкна. Кръглият накрайник го нямаше, но твърдият метален край беше непокътнат. По дължината той реши, че може би е била използвана от момче или високо момиче.
„Трябва да е била от техните.“ Пот изби по бузите му и се процеди във врата му. Поглеждайки през рамо, видя подутина на земята зад себе си. Беше на линията на пропадане, както и щеката. Това значеше едно от три неща. В най-лошия случай щеката е била пометена дотук, докато собственикът и е бил още на възвишението. В най-добрия собственикът е бил със ски и е надбягал лавината, но е загубил щеката някъде по пътя.
„А има и нещо по средата.“ Той прокара очи по земята, търсейки издайническа издатина от счупена ска, може би дори от друга щека. „Той лети надолу на ските си, сърфира по снега, но тогава лавината го преобръща...“
Тази мисъл се закова на място, когато умът му регистрира нещо, подаващо се от снега може би на около два метра вдясно - малка кафява гърбица, която лесно можеше да се пропусне, защото приличаше много на камъче.
Само че не беше. Слънцето вече бе достатъчно ниско и светлината по искрящия сняг беше яркочервена като прясна кръв. Той знаеше точно каква беше тази кафява гърбица.
„Ботуш. - Дъхът на Том замря в гърдите му. - Това е върхът на ботуш, това е ботуш, това е...“
- Не, не! Алекс, Aлeкc! - Разкъсвайки ръкавиците си, той напъха пръсти в тънкия слой хрущящ лед, въпреки че умът му крещеше, че не може да е тя, че това е лудост. Но тук беше щеката, а сега имаше и ботуш и те бяха дошли за нея, така че това можеше да е тя, може би, той трябваше да я измъкне, да я измъкне, да я измъкне, да я измъкне! Обезумял, Том загреба снега. След няколко минути се показаха връзките, после тънкият ръб на син вълнен чорап. Петата беше здраво вклинена в дълбоката цепнатина между два камъка и той можеше да познае, че тя е спряла под ъгъл, главата по-ниско от ботушите.